Ник Хорнби - Джулиет гола

По пътя за летището Джаксън не спря да бърбори за училище, бейзбол и смърт, докато най-сетне заспа и Тъкър си пусна някаква стара касетка с компилация от ритъм енд блус парчета, която бе изровил от багажника. Бяха му останали само няколко касетки и когато свършеха, щеше да се наложи да намери пари за нов пикап. Не можеше да си представи да шофира без музика. Той тихо припяваше на „Чи-Лайтс“, за да не събуди Джаксън, и изведнъж се замисли над въпроса, който онази жена му бе задала в имейла си: „Не си ти наистина, нали?“. Е, беше почти напълно уверен, че е точно той, но се чудеше как би могъл да й го докаже и не виждаше убедителен начин. В музикално отношение хората бяха проучили всяка незначителна подробност, така че едва ли щеше да я убеди, като изброеше няколко певци, които бяха изпели бекинг вокалите в две-три негови песни, без имената им да бъдат отбелязани на албума. А и почти всички биографични детайли от неговия живот, които се носеха из интернет като космически боклук, бяха напълно неверни. Никой от маниаците в мрежата не знаеше например, че той има пет деца от четири различни жени, а всички си мислеха, че има извънбрачно дете от Джули Бийти, която бе почти единствената жена, която бе внимавал да не забремени. И кога най-после щяха да престанат с тези дрънканици за някаква случка в тоалетната в Минеаполис?

Той гледаше да не надценява собствената си важност във вселената. Повечето хора го бяха забравили. Много рядко човек можеше да прочете името му в някое списание, тъй като по-старите музикални критици понякога го споменаваха, или пък някой попадаше на негов албум в нечия фонотека и си казваше: „А, да. Съквартирантът ми в колежа слушаше това“. Но световната мрежа промени всичко — вече никой не можеше да бъде забравен. Можеше да пусне името си в „Гугъл“ и да преброи хиляди съвпадения. Вследствие на това свикна да мисли за кариерата си като за нещо текущо, а не като за нещо отдавна мъртво. В някои от уебсайтовете той беше Тъкър Кроу — мистериозният саможив гений, а не Тъкър Кроу — бившият музикант и бивша знаменитост. В началото се почувства поласкан от хората, които дискутираха в мрежата неговата музика, с което съживиха някои отмрели спомени, затрупани от годините след оттеглянето му. Но след известно време тези хора започнаха силно да го дразнят, особено когато насочеха маниашкия си интерес към „Джулиет“. И все пак. Ако бе продължил да записва албуми, сега сигурно щеше да бъде стар и жалък музикант или в най-добрия случай щеше да се е превърнал в култова фигура и да си изкарва хляба със свирене по клубове или като специален гост на някоя банда, която беше вдъхновил, макар да не откриваше своето влияние в тяхната музика. Така че оттеглянето му се бе оказало много хитър професионален ход, като изключим, разбира се, липсата на професионална кариера като неизбежно последствие от въпросния ход.

Тъкър и Джаксън закъсняха и завариха Лизи да се лута покрай шофьорите на лимузини, държащи табелки с имена, с празната надежда Тъкър да е изпратил кола. Той я потупа по рамото и тя се извърна стреснато.

— Ехо.

— О. Здрасти. Тъкър?

Той кимна, като се опита да покаже, че каквото и отношение да покаже тя, той няма нищо против. Можеше да се хвърли на шията му и да се разплаче, можеше да го потупа по бузата, да се здрависа с него или да го пренебрегне и да върви мълчаливо до колата. Тъкър малко по малко се превръщаше в експерт в дисциплина, която сам наричаше „бащино завръщане“. Можеше да чете лекции по този предмет — в днешно време сигурно имаше достатъчно хора, които се нуждаеха от такива знания.

Ако Тъкър не беше противник на националните стереотипи, би могъл да определи поздрава на Лизи като твърде английски. Тя се усмихна любезно, целуна го по бузата и успя някак да намекне, че той е от типа хора, на които не може да се разчита, че ще стигнат до летището навреме, защото винаги успяват да се замотаят.

— А аз съм Джаксън — заяви момчето с особена сериозност. — Аз съм твой брат. Радвам се да се запознаем. — Джаксън, изглежда, смяташе, че във важни случаи като този е редно да използва най-официален език.

— Полубрат — уточни без нужда Лизи.

— Точно така — каза Джаксън и Лизи се засмя. Тъкър се радваше, че го бе взел със себе си.

Разговорът през първата половина от пътя обратно се оказа лек. Говориха за полета, за филмите, които бе изгледала, и за двойката, която стюардът бе смъмрил за неприлично поведение (Лизи го нарече „натискане“, за да отговори на подробните въпроси на Джаксън); Тъкър я разпита за майка й, после Лизи разказа за колежа. С други думи, разговорът вървеше съвсем непринудено, като между напълно непознати, попаднали в общо превозно средство. Понякога Тъкър недоумяваше маниакалния интерес на хората към биологичния баща. Всичките му деца бяха отгледани от способни майки и любящи пастроци, така че от него нямаше никаква нужда. Те (и майките им) постоянно говореха колко е важно човек да знае откъде се е пръкнал и кой е, но това не означаваше нищо. Според него те много добре си знаеха кои са. Все пак нямаше как откровено да изкаже тази мисъл, защото щяха да го вземат за дивак и гадняр.