Ник Хорнби - Джулиет гола

Тъкър внесе сака на Лизи в къщата и запозна жените. За миг двете останаха така, неподвижни и усмихнати, макар в хладната, формална усмивка на Лизи да липсваше много топлина и радост. Сега, когато в къщата имаше момиче, Тъкър си даде сметка, че Кат вече не е такова — животът бе оставил отпечатъка си около очите и устата й и дори на челото. Вече не можеха да го вземат за дърт перверзник! Кат беше жена. Но пък двамата с Джаксън я бяха съсипали! Тя бе похарчила младостта си за тях, а те й се бяха отплатили, правейки я да изглежда измъчена и стара! Изведнъж му се прииска да я прегърне и да й поиска прошка, но точно сега, минута след пристигането на гостенката, едва ли бе най-подходящият момент за това.

— Отидете на поляната отзад — каза Кат. — Ще донеса нещо за пиене.

Минаха през къщата, като пътем Джаксън посочваше важните исторически и културни забележителности — места, където се бе ударил, картини, които бе нарисувал. Лизи не изглеждаше впечатлена.

— Мислех, че живеете във ферма — каза тя, когато се настаниха на столове и пейки.

— Че защо? — учуди се Тъкър.

— Пише го в Уикипедия.

— А пише ли нещо за теб? Или за Джаксън?

— Не. Пише, че според слуховете имаш едно дете от Джули Бийти.

— Тогава защо им вярваш, че живея във ферма? Както и да е, имаш телефона и имейла ми, защо не ме попита къде живея?

— Стори ми се прекалено странно да задам такъв въпрос на баща си. Може би трябва сам да си напишеш страницата в Уикипедия. Така поне децата ти ще знаят нещо за теб.

— Но ние си имаме и животни — защити се Джаксън. — Пилета. Помъс. Един заек, който умря.

Бяха им препоръчали заека като начин да успокоят страховете на Джаксън от неизбежната смърт на баща му. Тъкър не беше съвсем сигурен каква е идеята — може би това, че детето ще осъзнае естествения ход на нещата, като отгледа свой домашен любимец и проследи живота му чак до смъртта? В началото нещата изглеждаха добре, но заекът умря само след два дни и сега Джаксън неспирно говореше за своя умрял заек. Действително започна да се отнася малко по-флегматично към смъртта на Тъкър, която очакваше всеки ден.

— Заекът е погребан ей там — обясни Джаксън на Лизи, като посочи дървения кръст в края на поляната. — Гробът на тате ще е до него, нали, тате?

— Да — потвърди Тъкър. — Но още не.

— Но скоро — каза Джаксън. — Може би, когато стана на седем?

— По-късно — каза Тъкър.

— Да. Може би — допусна Джаксън, сякаш целта на разговора бе да утеши Тъкър. — Майка ти умряла ли е, Лизи?

— Не — каза Лизи.

— Тя добре ли е? — попита Тъкър.

— Много добре, благодаря — каза Лизи. Имаше ли в гласа й саркастична нотка? Вероятно. — Тя ми даде идеята да дойда да те видя.

— Ясно — каза Тъкър.

— Заради това нещо — каза Лизи.

— Аха. — Това нещо, онова нещо… Всички неща в крайна сметка са еднакви, така че няма смисъл от уточнения.

— Когато човек разбере, че ще става родител, се стреми да разбере повече неща.

— Определено.

— Разбра го, нали?

— Кое?

— Това, което казах току-що.

Имаше чувството, че нещо му бяха съобщили, но той не бе успял да схване съобщението правилно. Може би трябваше да подходи малко по-сериозно към това опознавателно бъбрене.

— Чакай малко — каза Джаксън. — Това означава… Ти си ми сестра, нали така?

— Полусестра.

— Значи аз ще бъда… Какво?

— Ще бъдеш вуйчо.

— Супер.

— А той ще бъде дядо.

Най-сетне Тъкър разбра какво му казват, когато Джаксън избухна в сълзи и се спусна да търси майка си.

Лизи сякаш омекна малко — поне към Джаксън, когато Тъкър го доведе обратно няколко минути по-късно.

— Това не означава, че баща ти е стар — обясни тя. — Не е.

— На кой друг в училище баща му е дядо?

— Сигурно не са много такива.

— На никого — каза Джаксън. — На нито един.

— Джак, вече сме обсъждали това — каза Тъкър. — Аз съм на петдесет и пет. Ти си на шест. Ще живея още дълго. Ти ще си станал възрастен човек, преди аз да почина. Вероятно ще си поне на четирийсет. Ще ти е писнало да ме гледаш.

Тъкър не би се обзаложил за броя на годините, които си даваше. Трийсет години пушене, десет години алкохолна зависимост… Щеше да се учуди, ако ги докараше до седемдесет.

— Не знаеш дали ще съм на четирийсет. Може да умреш още утре.

— Няма.

— Но може.

Тъкър винаги се объркваше от логиката на тези разговори. Щеше му се да каже: да, мога да умра още утре. Но това беше така и преди да разбереш, че ще ставам дядо. А вместо да подходи направо, трябваше да го баламосва. Това беше ефикасният начин.