Ник Хорнби - Джулиет гола

Напълно бях забравил за тези демо записи на „Джулиет“ допреди няколко месеца, когато един стар познат ги намери някъде по рафтовете. Той уреди издаването им на компактдиск и аз не се възпротивих, макар да съм съгласен с всяка твоя дума относно тяхната недодяланост — аз работих страшно много върху тези песни заедно с групата си и идеята, че човек с уши може да изслуша тези записи и да реши, че скапаната работна версия е по-добра от онази, върху която сме се трудили толкова усърдно и упорито, направо ме слисва. (Да си призная, бих стоварил върху главата на този тип цялата колекция от пиратски записи, всичките тези сто двадесет и седем албума, за които той самодоволно твърди, че притежава, и бих му забранил да слуша музика до края на живота си.) Все пак издаването на „Голата“ ми напомня за това, че някога и аз съм бил в състояние да свърша нещо; пък и получих малък аванс, който предадох направо на съпругата ми. За един следобед се почувствах почти като мъж, който осигурява хляба на семейството си.

Подозирам, че ти предоставих твърде много информация, но мисля, че няма как повече да се съмняваш дали аз съм аз. Аз съм в много голяма степен аз, а днес ми се ще да не бях.

Поздрави,

Тъкър Кроу}

Отговорът на Тъкър очакваше Ани, когато тя пристигна на работа. Можеше да си провери пощата още вкъщи преди закуска и, разбира се, беше достатъчно любопитна, за да иска да го направи. Но ако имаше отговор, Дънкан можеше да го види, а най-хубавото нещо в живота й в момента бе нейната тайна. Това бе започнало още предния ден с двата сухи, но все пак изумителни имейла, които казваха твърде малко, но сега вече тя разполагаше с информация, която за Дънкан би била ключ към разгадаването на вселенските тайни. Не желаеше да му предостави този ключ поради множество причини, повечето от които — доста подли.

Тя прочете имейла втори път, после трети път и подрани с разходката навън за кафе. Нужно й бе да помисли. Или по-скоро имаше нужда да престане да мисли за нещата, за които мислеше, за да може изобщо да помисли за нещо друго днес; а най-вече, повече дори отколкото за Тъкър Кроу и объркания му живот, тя мислеше за това как „Голата“ бе отровила атмосферата в нейния дом.

Предната вечер Дънкан се прибра късно, миришещ на алкохол, а на въпроса й как бе минал денят му, отговори едносрично и дори рязко. После бързо заспа, а тя остана да лежи будна, слушайки хъркането му, изпълнена с неприязън. На всеки човек се случва от време на време да не харесва партньора си. Тя лежа будна дълги часове в тъмното, питайки се дали изобщо някога го е харесвала. Дали наистина щеше да е по-лошо, ако бе изживяла всички тези години сама? Защо непременно трябваше да има и друг човек в стаята, докато се храни, гледа телевизия или спи? Партньорът трябва да обозначава успех — щом дели кревата с някого, значи се е доказала способна в нещо, не е ли така? Способна на нещо? Но сега връзката й сякаш обозначаваше провал, а не успех. Двамата с Дънкан бяха заедно, защото се бяха оказали последните двама за отбор, а тя се чувстваше по-добра в играта.

— Здравей, красавице — каза Франко, барманът в кафенето.

— Здравей — отвърна тя. — Обичайното, моля.

Щеше ли да я поздрави със „Здравей, красавице“, ако не я биваше в играта, така да се каже? Или влагаше твърде много в евтиното обръщение, което този мъж вероятно използваше по двайсет пъти на ден?

— По колко пъти на ден казваш това? — попита тя. — Любопитно ми е.

— Честно ли?

— Честно.

— Само веднъж.

Тя се изсмя, а той се престори на обиден.

— Не знаеш какви хора идват тук — каза Франко. — Мога да кажа „Здравей, красавице“ на жени, които изглеждат като майка ми или като баба ми. Правил съм го. Но не е забавно. Затова го пазя за теб — най-младата ми клиентка.

Най-младата му клиентка! Нима всичко се свеждаше до географски обстоятелства? Поне в този град това можеше да бъде вярно. Франко нямаше да изрече същата фраза, ако кафенето му се намираше в Лондон или Манчестър, а тя нямаше да се лута като сомнамбул в продължение на петнайсет години през връзката си с Дънкан, ако живееше в Бирмингам или Единбург. Гулнес представляваше вятър и море, и старост, и миризмата на пържено, която висеше във въздуха дори когато никой нищо не пържеше, и будките за сладолед, които изглеждаха затворени дори когато пред тях се редяха хора… И миналото. 1964 година, „Ролинг Стоунс“, умрялата акула и щастливите излетници. Все някой трябваше да живее тук. Защо да не бъде тя?