Ник Хорнби - Джулиет гола

По обратния път към работата си спомни, че днес е четвъртък, а в четвъртък на рецепцията работи Мойра. Мойра беше „приятел“ на музея и беше убедена, че бездетността на Ани е причинена от някаква липса, която обаче беше лечима. Тя вероятно беше права, но не в смисъла, в който си мислеше. Намесата на Мойра по въпроса беше дошла без предишен разговор или повод и явно бе провокирана най-вече от възрастта на Ани, а не от някакъв неин копнеж, споделен пред тази почти непозната жена. Ани мразеше четвъртъците.

Днес беше целина. Мойра, жизнена старица на около осемдесет, с деликатна глава с лилаво боядисана коса, стоеше пред нея с дебела връзка от зеленчука.

— Здрасти — каза Ани.

— Трябват ти листата. Така де, на него му трябват.

— Благодаря ти.

— Имаш ли блендер?

— Мисля, че да.

— Пасирай листата и го накарай да ги изпие.

— А за мен? Няма ли да има чайче, семена или плодове, накиснати в мляко?

— Вече опитахме всичко върху тебе. Така че причината трябва да е у него.

Всъщност Мойра бе права. Причината бе у него. Ползваше презерватив.

— Ще го опитам довечера.

— Ако го опиташ довечера, трябва да опиташ всичко, нали се сещаш? Пие го наведнъж и се качвате горе.

— Тогава ще го опитам в събота вечер.

Боже мой. Защо издаваше пред тази жена сексуалния им график?

— Значи е от съботните мъже, а?

— Имам да свърша малко работа.

— Не е срамно.

— Не ме е срам.

Но, разбира се, я беше срам. Беше я срам от очевидната монотонност и я беше срам от неспособността й да каже на старата вещица къде да се дене.

— О, Алън. Рядко идваш насам.

Мойра говореше на възрастен мъж на седемдесет и няколко, който, изглежда, бе облякъл и палто, и шлифер, както и два-три шала. Той стискаше в ръката си буркан, в който имаше нещо като развалено мариновано лукче, плуващо в мътен оцет.

— Казаха, че се интересувате от акулата.

— Да — потвърди Мойра. — Много.

— Нося ви окото й.

{__From:__ Ани Плат.net>

Subject:Отвъд всякакво съмнение…

… ти си. Чела съм достатъчно литература, за да знам, че подробностите са това, което прави дадена история да изглежда истинска, а пък ако някой е измислил всичко това, също заслужава отговор. А и да не си ти, честно казано, не ми пука. Просто водя електронна кореспонденция с интересен и задълбочен човек, който живее далече-далече, какво лошо има тук? (Има и още една хипотеза, според която ти си някой луд, а всичките ти деца и внуци са рожба на болен мозък. Ако се окаже, че си някой луд, КОГОТО ПОЗНАВАМ, тогава, кълна се в Господ, ще те убия. Но, моля, ако не си, прескочи това. И продължавам при хипотезата, че си ти.)

Както сигурно си се досетил, познавам се с хора, които имат много високо мнение за творчеството ти и за теб самия. Аз също съм си мислила за теб понякога, но не чак толкова често. Името ти се появи по време на едно пътуване, което предприех преди известно време. И новият ти албум „Джулиет гола“ или по-скоро реакцията, която той предизвика у двама-трима запалени фенове, насочи мислите ми към теб и към „Джулиет“. Не съм писала друг път подобен текст, но двата албума ми помогнаха да разбера някои неща, които сигурно винаги съм мислила относно изкуството и хората, които алчно го поглъщат — неща, които досега не са ми били така ясни. Естествено, има много отговори, които бих искала да узная, свързани с двайсетгодишното ти изчезване, но предполагам, че не желаеш да бъдеш разпитван.

Убедена съм, че ако поставят двама случайни непознати в една стая заедно и ги принудят да приказват за живота си, ще се получат всякакви съвпадения, общи теми и противоположности до степен да изглежда, сякаш двамата съвсем не са подбрани на случаен принцип. Например, ти имаш твърде много деца, които не познаваш, и това те прави нещастен. Аз нямам никакви деца и едва ли ще имам и това ме прави толкова нещастна, колкото преди три-четири години не съм и помисляла, че мога да бъда. Цялото време, което съм прекарала с мъжа, от когото нямам деца, прилича по някакъв начин на времето, което ти си прекарал в пиене и неправене на албуми. И двамата не можем да върнем времето назад. И в същото време изпитвам болезнената увереност, че още не е твърде късно. Хрумвала ли ти е тази мисъл? Надявам се, че да.

Пиша този имейл от кабинета си, който се намира в малък крайбрежен музей в едно малко градче в Северна Англия. Би трябвало да подготвям изложба за лятото на 1964 година в града, но нямаме много какво да изложим, освен няколко отблъскващи снимки на умряла акула, която морето изхвърлило на брега през въпросната година. А тази сутрин получихме и око, принадлежало на въпросната акула. Преди два часа в музея влезе възрастен човек с буркан от конфитюр, пълен с марината, в която плуваше нещо, което много вероятно е било окото на акулата. Според човека окото било изрязано с джобно ножче лично от брат му. Засега това се явява централният ни експонат. Не би записал концептуален албум за лятото на 1964 година в малко английско градче на брега на морето, нали? Но дори да имаше такъв албум, той нямаше да запълни празните витрини на изложбата.}