Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Филип, искам да ми намериш някой човек от Ешоби, разбра ли?

— Разбрах, са.

— Когато отидеш на пазара, намери някой ешобиец, доведи го тук и аз ще пратя по него писмо до Ешоби, ясно ли ти е?

— Да, са.

— Нали няма да забравиш? Ще намериш един ешобиец!

— Да, са — отвърна Филип и се отправи към кухнята. Той нямаше навик да губи време за излишни разговори.

Изминаха два дни, без да се появи някой от Ешоби, и улисан с други работи, аз забравих за нашия разговор. На четвъртия ден обаче, Филип се зададе тържествено по пътя, помъкнал след себе си едно четиринадесет годишно момче с изплашен израз на лицето. Момчето очевидно бе облякло най-хубавите си дрехи за посещение на столицата — очарователен костюм от дрипави къси панталони и мърлява бяла риза, ушита навярно от някакъв чувал, на гърба на която стоеше загадъчен, но ефектен надпис със сини букви „произведено в ГР“. На главата си носеше сламена шапка, която с течение на времето бе придобила сребристозеленикав оттенък. Това дърпащо се привидение бе домъкнато на предната веранда, а неговият пленител застана мирно със самодоволна усмивка и с чувството на човек, научил с цената на дълги усилия ефектен фокус. Филип произнасяше думите по много странен начин и измина доста време, преди да започна да го разбирам. Той говореше много бързо на пиджин — инглиш и с приглушено боботене, което наподобяваше нещо средно между звука на фагот и рева на полкови фелдфебел. А когато Филип се вълнуваше, човек не можеше нищо да му разбере.

— Кое е това момче? — попитах аз, като огледах юношата.

Филип доби вид на обиден:

— Това е оня човек, са — изгърмя гласът му, като че обясняваше нещо на някой изключително тъп ученик. Той погледна нежно своето протеже и така тупна нещастното момче по гърба, че то едва не изхвръкна от верандата.

— Виждам, че е човек — отвърнах търпеливо аз. — А какво иска?

Филип хвърли свиреп поглед на разтреперания младеж и отново го ръгна в гърба.

— Говори, де — изгърмя отново гласът му. — Говори, де, маса чака.

Чакахме с интерес. Младежът пристъпи несръчно, размърда смутено пръстите на краката си, усмихна се стеснително и заби поглед в земята. Ние продължавахме да чакаме търпеливо. Изведнъж той вдигна очи, свали шапка, поклони се и произнесе с плах глас:

— Добро утро, са.

Филип ме погледна лъчезарно, като че този поздрав обясняваше напълно присъствието на момчето. Реших, че моят готвач не притежава дарба на изкусен и търпелив следовател, затова се заех сам с момчето.

— Приятелю — подхванах аз, — как те казват?

— Питър, са — отвърна изплашено той.

— Казват го Питър, са — изрева Филип, да не би случайно да не съм разбрал добре.

— Е, добре Питър, защо си дошъл при мен? — попитах го аз.

— Маса, този човек, вашият готвач, каза, че търсите човек, който да отнесе писмо до Ешоби — отвърна огорчено момчето.

— А! Значи ти си от Ешоби? — Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Да, са.

— Филип — извиках аз. — Ти си истински идиот!

— Да, са — съгласи се Филип, доволен от спонтанно изказаната оценка.

— Защо не ми каза веднага, че момчето е от Ешоби?

— Ва! — зяпна Филип, разтърсен до дъното на своята фелдфебелска душа. — Нали казах на маса, че това е този човек!

Махнах с ръка и се обърнах отново към момчето.

— Слушай, приятелю! Познаваш ли в Ешоби един човек на име Илайъс?

— Да, са, познавам го.

— Добре. Ще отидеш при Илайъс и ще му кажеш, че отново съм пристигнал за животни в Камерун, нали? Кажи му, че искам отново да работи като ловец при мен, нали? Кажи му да дойде в Мамфе да поприказваме. Кажи му, че този маса живее в къщата на маса от ОАК, разбра ли?

— Разбрах, са.

— Браво, сега тръгвай бързо и предай всичко на Илайъс, нали? Ето ти цигари, за да ти е весело през гората.

Той пое пакетчето цигари с две ръце, поклони се и ме погледна сияещ.

— Благодаря, маса.

— Няма нищо… А сега тръгвай за Ешоби. Добър път!

— Благодаря, маса — повтори той, после пъхна пакета цигари в пазвата на своеобразната си риза и тръгна бързо надолу по пътя.

Илайъс пристигна след двадесет и четири часа. По време на предишния ми престой в Ешоби той бе един от моите постоянни ловци, затова ми стана приятно, когато видях дебелото му тяло да се поклаща по пътя към нас, а по питекантропската му физиономия да се разлива широка и радостна усмивка. След като се поздравихме, той ми връчи тържествено дузина яйца, загънати старателно в бананови листа. Аз му се отблагодарих с кашон цигари и един ловджийски нож, който носех специално за него от Англия. След това започнахме сериозен разговор за животни. Най-напред Илайъс ми разказа за всички животни, за които бе ходил на лов и които бе хванал по време на осемгодишното ми отсъствие. Разказа ми и как се чувстват моите приятели ловци. Старият Н’аго бил убит от див бивол, Андрайя пък — ухапан по петата от воден звяр, пушката на Самуел експлодирала и откъснала част от ръката му (паднал голям смях), а тия дни Джон убил най-големия глиган, който някога били виждали, продал месото му и взел повече от две лири.