Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Надявам се, че това проклето влечуго е имало малко ум в главата и се е пъхнало в някоя дупка на сянка — казах аз на Боб. — На тези камъни човек може да си изпържи яйца.

Огастин, който вървеше нетърпеливо напред с ясночервения саронг, потъмнял от попитата пот, се обърна и се усмихна. Цялото му лице беше оросено от капки пот.

— Горещо ли е, маса? — попита обезпокоен той.

— Ужасно горещо! — отвърнах аз. — Много ли остава до мястото?

— Не, са — отвърна той и посочи напред с ръка. — Ей там е. Маса не видя ли човека, който съм оставил да пази?

Проследих насочения му пръст и далеч напред забелязах струпани камъни от древно вулканично изригване, наподобяващи събрана небрежно завивка на легло. Те образуваха миниатюрна канара, която пресичаше в диагонал поляната. Отгоре й можах да видя фигурите на двама други ловци, клекнали търпеливо на слънцето. Когато ни забелязаха, те скочиха на крака и размахаха за поздрав страшните си наглед копия.

— В дупката ли е? — извика разтревожен Огастин с пронизителен глас.

— Там е, там е — отвърнаха ловците.

Когато стигнахме до подножието на малката канара, веднага разбрах защо питонът беше решил да заеме отбранителна позиция именно тук. Повърхността на скалата бе насечена от множество малки пещерички, полирани от вятъра и водата, свързани помежду си и леко наклонени навън и надолу, така, че обитателите им не се страхуваха от наводнение през дъждовния сезон. Входът на всяка пещеричка беше широк около два метра и половина и около метър висок — напълно достатъчно пространство за придвижване на една змия. Съобразителните ловци бяха запалили цялата трева наоколо с надежда димът да прогони влечугото. Това не бе повлияло ни най-малко на змията, затова пък ние трябваше да работим затънали до глезени в гъстата черна пепел.

Легнахме с Боб по корем и рамо до рамо пропълзяхме през входа на пещерата да открием питона и да съставим план за действие. На метър — метър и двадесет от входа пещерата се стесняваше и по-нататък можеше да се придвижи, плътно притиснат на пода, само един човек. След яркото слънце навън тук ни се струваше дваж по-тъмно и не можехме да различим нищо около себе си. Само силното и сърдито съскане, което се разнасяше при всяко наше движение, показваше, че вътре има змия. Извикахме силно за фенерче и след като ни го подадоха, насочихме лъча му в тесния проход.

На около два метра и половина от нас проходът свършваше с кръгла вдлъбнатина в скалата, а вътре, свит на кълбо, лежеше питонът, блеснал на електрическата светлина като току-що лакиран. Доколкото успяхме да преценим, беше дълъг около четири метра и половина, а тялото му — толкова дебело, че оправдахме Гаргантюа, който го бе сравнил с огромното си бедро. Питонът явно беше крайно раздразнен. Колкото по-дълго го осветявахме, толкова по-продължително и по-пронизително съскаше, докато накрая съскането му премина в зловещ писък. Изпълзяхме отново на слънчевата светлина и се изправихме на крака. От плътно полепналата по изпотените ни тела черна пепел и двамата наподобявахме по цвят нашите ловци.

— Трябва да му наденем примка на врата, после да дърпаме с всички сили и да го измъкнем навън каза Боб.

— Правилно, ама работата е как да му наденем примката. Никак не ми се иска да се заклещя в тази теснотия, ако реши да ни нападне. Вътре не можеш да се мръднеш, а и никой няма да успее да ти помогне, ако се оплетеш с него.

— Така си е — съгласи се Боб.

— Остава ни само една възможност — продължих аз. — Огастин, иди бързо да ми отсечеш едно чаталесто клонче, ама дълго да е. Разбра ли?

— Разбрах, са — отвърна Огастин, измъкна своя широк мачете и се запъти с бързи крачки към края на гората, около триста метра от нас.

— Помни — предупредих Боб, — успеем ли да го измъкнем навън, не разчитай на ловците. В Камерун всеки е убеден, че питонът е отровен! Смята се, че не само ухапването му е смъртоносно, но че са отровни и шпорите от долната страна на опашката му. Така че успеем ли да го измъкнем, няма смисъл да го хващаме за главата и да чакаме те да се вкопчат в опашката. Ти ще го хванеш от единия край, а аз — от другия, та дано се престрашат тогава ловците да го хванат по средата.

— Хубава работа! — отвърна Боб и цъкна замислено с език.

Огастин се завърна след малко с дълга, права и чаталеста на единия край пръчка. На този именно край направих примка от тънко въже, което според фирмата — производител издържа тежест 150 килограма, после размотах около петнадесет метра, а останалата му част подадох на Огастин.