Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Дайте онова въже — ревнах на ловците. — По-бързо… по-бързо… въжето!

Те скочиха на крака и в същата минута Боб се показа на входа на пещерата, изправи се и отстъпи назад, готов за последното дръпване, с което щеше да измъкне змията на открито, и ние щяхме да се хвърлим отгоре й. Но като се отдръпваше назад, камъкът под крака му се разклати, той се просна по гръб и гегата изхвръкна от ръцете му. Змията с мощно усилие се освободи от куката и като капка вода в попивателна изчезна в една цепнатина на скалата, през която на пръв поглед изглеждаше, че не би могла да се промуши и мишка. Последният метър от тялото на змията потъваше в недрата на земята, когато с Боб се хвърлихме върху него и се вкопчихме като удавник за сламка. Чувствахме пулсирането на мощните мускули на потъналия вече дълбоко в пещерата питон, мъчещ се да освободи опашката си от нашата прегръдка. Бавно, сантиметър по сантиметър, гладките люспи се изплъзваха изпод изпотените ни пръсти и след миг змията изчезна от погледа ни. Някъде дълбоко от цепнатината се разнесе съскане.

Оваляни в пепел и прах, с изподраскани ръце и крака, с потъмнели от пот дрехи ние с Боб дишахме с отворени уста и се гледахме, без да можем да кажем и думица.

— Ех, избяга, маса — отбеляза Огастин, който явно притежаваше дарбата да подчертава очевидни неща.

— Тази змия беше много силна — заключи унил и Гаргантюа.

— Няма човек, който да може да удържи тази змия — каза Огастин с желание да ни утеши.

— Много, много силна беше — произнесе отново напевно Гаргантюа — много по-силна от човек.

Мълчаливо раздадох цигари на всички и запушихме, клекнали в пепелта.

— Добре де — философски произнесох най-сетне аз, — в края на краищата направихме всичко, което можахме. Да се надяваме, че следващия път ще ни провърви повече.

Боб обаче не можеше да се успокои. Питонът, за който така много мечтаеше, беше почти в ръцете му и изведнъж го изгуби. С това не можеше да се примири. Той закрачи наоколо, мърморейки си нещо ядосано, а ние скатахме мрежите и въжетата. Когато тръгнахме обратно, той ни последва унило.

Слънцето висеше ниско над хоризонта. Когато прекосихме поляната и вървяхме през изоставената ферма, над земята падна зелен полумрак. Навсякъде из влажните храсталаци заблестяха като сапфири огромни женски светулки и в топлия въздух наподобяваха розови перли на фона на потъналата в мрак растителност. Въздухът се изпълни с вечерни аромати, изпарения, с мирис на влажна пръст, със сладкия дъх на цветове, мокри от роса. Разнесе се древният и треперлив крясък на кукумявка. Отнякъде отвърна друга.

В мрака реката наподобяваше бронзова ивица. Пясъкът скърцаше едва доловимо под краката ни, когато запристъпяхме по бялналия се бряг. Старецът и момчето спяха свити на носа на кануто. Събудиха се и мълчаливо ни подкараха надолу по реката. Високо над нас, на върха на хълма, блещукаха светлините на къщата и едва-едва като фон на свистенето и клокоченето на водата при потапяне на греблата до ушите ни достигнаха звуци на грамофон. Рояк малки бели нощни пеперудки обвиха кануто, когато се насочихме към брега. Крехка и тънка, луната се провираше през филиграна на гората зад нас. Кукумявките изкряскаха отново — тъжен, изпълнен с копнеж крясък сред мрака на дърветата.

До

Господин Дж. Даръл.

Зоологически отдел,

Управление на ОАК,

Мамфе

Уважаеми господине,

Изпращам Ви две животни, подобни на онези, които ми показахте на картинките. Платете ми колкото искате. Парите завийте в хартийка и ги изпратете по момчето, което донесе животните. Знаете, че ловецът непрестанно се мърси, затова, ако може, изпратете ми парче сапунче.

Селцето Ешоби е разположено на отсрещния бряг на река Крос, на осем мили път през гъста гора. Познавах добре както селцето, така и неговите жители, защото при едно от предишните ми пътувания там бе разположена в продължение на месеци една от моите бази. Мястото предлагаше добри условия за ловуване, а жителите на Ешоби бяха изкусни ловци, така че по време на престоя ми в Мамфе много ми се искаше да установя връзка с тях и да разбера дали могат да ни доставят някои животни. Най-сигурният начин да се научи нещо ново или да се изпрати съобщение беше да се използва местният пазар, затова изпратих там нашия готвач Филип. Той имаше чудесен характер. По лицето му често се разливаше широка усмивка, при която се откриваха всичките му зъби. Той имаше навик да се движи с изправена походка като военен и винаги заставаше мирно, когато някой се обърнеше към него. Хората смятаха, че е служил в армията, което не отговаряше на действителността. Той премина с тежки стъпки по верандата и се изправи като войник пред мен.