Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

След това най-неочаквано Илайъс спомена нещо, което прикова вниманието ми.

— Маса спомня ли си онази птица, която маса харесва много? — попита той с дрезгав глас.

— Коя птица, Илайъс?

— Е, онази, която няма нищо на главата. Миналия път, когато маса беше в Мамфе, аз му донесох две малки на тази птица.

— Онази птица, която си прави гнездо от кал? Птицата с червената глава? — попитах развълнувано аз.

— Да, същата — потвърди той.

— Е, какво искаш да ми кажеш за нея? — попитах го аз.

— Когато разбрах, че маса е дошъл отново в Камерун, отидох в гората да търся тази птица — обясни Илайъс. — Помня, че маса я харесва много тази птица. Търсих, търсих, два-три дни търсих.

Той спря за миг и ме погледна, като примигваше.

— И после?

— Намерих я, маса — отвърна той и по лицето му се разля широка, от ухо до ухо, усмивка.

— Намери ли я? — едва можех да повярвам, че така неочаквано ми се усмихва щастието. — Къде… къде живее… колко птици видя… на какво място?

— На едно място — продължи Илайъс и прекъсна моя поток от думи, — на едно място с много голяма скала. Живее на върха на хълма, са. Гнездото е на една висока скала.

— Колко гнезда видя?

— Три, са, но едното не е завършено.

— Какво сте се разгорещили такива? — запита Джеки, която в този момент се появи на терасата.

— Picathartes 10 10 Пикатартес (Picathartes) — много редки представители от сем. Muscicapidae (Мухоловки). На големина са колкото чавки. Строят гнездата си подобно на нашенските лястовици. — Бел.ред. — отвърнах лаконично аз и за нейна чест тя разбра какво исках да кажа.

Picathartes е вид птица, известна допреди няколко години само по няколкото излагани в музеите кожи. Струва ми се, че само двама европейци са я видели в естествената й среда. Сесил Уеб, щатен доставчик на диви животни за лондонската зоологическа градина, по това време успя да залови и да донесе в Англия първия екземпляр от тази необикновена птица. Шест месеца по-късно, по време на моя престой в Камерун, ми донесоха две възрастни птици. За нещастие те умряха по пътя за Англия от аспергилоза — твърде опасно заболяване на белите дробове. Илайъс беше открил сега гнездяща колония и ако имахме късмет, може би щяхме да се сдобием с няколко новооперени малки, които бихме могли да отгледаме после сами.

— Имаше ли малки в гнездата, Илайъс?

— Сигурно, са — отвърна неуверено Илайъс. — Не съм гледал в гнездата. Страхувах се да не изплаша птиците.

— Не остава нищо друго — обърнах се аз към Джеки, — освен да отида до Ешоби и сам да се уверя. Ти и Софи ще останете тук да се грижите за животните. Ще взема Боб и два дни ще търсим Picathartes. Дори и да не открием малки, много ми се иска да видя птицата в естествената й среда.

— Добре, кога тръгвате? — попита Джеки.

— Ако намеря носачи, още утре. Обади се на Боб и му кажи, че най-сетне действително отиваме в гората. Кажи му да си приготви съоръженията за ловене на змии.

Рано на следващата утрин, когато въздухът бе още сравнително хладен, пред къщата на Джон Хендерсън се появиха осем африканци. След обичайните препирни за това, кой какво ще носи, поставиха вързопите с нашата екипировка върху къдравите си глави и се отправихме към Ешоби. След като пресякохме реката и нашата малка група прекоси поляната, където не успяхме да заловим питона, ние потънахме на отсрещната страна в тайнствена гора. Пътеката за Ешоби се виеше и лъкатушеше между дърветата и описваше такава сложна плетеница, че би ужасила и римските строители на пътища. Понякога тя извиваше в обратна посока, за да избегне някоя голяма скала или повалено дърво, а друг път се проточваше права като булевард през съвсем същите препятствия по нея и нашите носачи се принуждаваха да спират и да образуват верига, за да пренесат багажа над ствола на някое повалено напреки дърво, или пък се навеждаха и се промушваха под някоя малка скала. Бях предупредил Боб, че едва ли ще срещнем някакви животни по пътя си, но това не му пречеше да се нахвърля на всяко загнило отвътре дърво, край което се случеше да минем, с надеждата да измъкне някое рядко животинче от него. Приказките и писаниците за това, че тропическата гора изобилствала с опасности и изненади и гъмжала от кръвожадни животни вече са ми дошли до гуша. Тропическата гора е толкова опасна, колкото нашите гори през лятото, и, на второ място, тя съвсем не гъмжи от диви зверове; не зад всеки храст ви дебне свирепо животно, готово да се нахвърли отгоре ви. Животните безспорно са в гората, но те винаги се стремят да ви отбягват. Поканвам всеки да тръгне през гората за Ешоби, за да се убеди, че няма да срещне и десетина „диви животни“ по пътя си. А как ми се иска всичките тези приказки да са верни! Как ми се иска действително зад всеки храст да се спотайва дебнещ в засада „кръвожаден горски обитател“! Колко по-лесна щеше да бъде тогава задачата на колекционера на диви животни!