Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Добре дошъл, маса, добре ли пътувахте? — попита той с дрезгав глас.

— Добре намерил, Илайъс — отвърнах аз.

Той се засмя, зарадван, и носачите започнаха да разтоварват с пъшкане нашия багаж направо на улицата.

— Иска ли маса да пие кокосово мляко? — попита Илайъс и размаха своя мачете.

— Да, с най-голямо удоволствие — отвърнах аз и погледнах жадно огромните кокосови орехи.

Илайъс разви трескава дейност. От най-близката колиба донесоха два разкапани стола и ни настаниха с Боб на сянка в самия център на селската улица. Заобиколи ни цяла тълпа благопристойно смълчани и очаровани ешобийци. С бързи и точни удари на своя мачете Илайъс обели кората на кокосовите орехи, после с по един замах на ножа отряза върховете им и ни ги подаде. Сега можехме да изпием прохладния сладък сок. Всеки орех съдържа около две и половина стъклени чаши херметически опакован и уталожващ жаждата нектар. Ние се наслаждавахме на всяка глътка.

След почивката се заехме да подредим стана си. На около двеста метра от селището течеше малко поточе, на чийто бряг избрахме сравнително лесно за почистване място. Група въоръжени с мачете мъже се заеха да кастрят храстите и фиданките, следвана от друга група, които с помощта на широки мотики с къси дръжки подравняваха червената пръст. Най-сетне след обичайните за тукашните жители обиди, взаимни обвинения, седящи „стачки“ и дребни спорове, мястото бе обработено така, че наподобяваше лошо изорана нива. Можеше вече да опънем палатките. Докато приготвяха храната, ние слязохме на потока и измихме потта и праха от телата си в ледено студената вода. Розовокафяви раци размахваха към нас щипци между камъните, а по краката си чувствахме слабото пощипване на дребни, блестящи синьочервени рибки. Върнахме се освежени в стана, където вече цареше някакъв ред. Илайъс дойде след обяд в нашата палатка, приклекна на сянка и започнахме да обсъждаме ловните планове.

— Кога ще отидем да видим онази птица, Илайъс?

— Е, маса, сега е много горещо. По това време птицата търси храна в гората. Привечер, когато се захлади, се връща да работи по гнездото си. Тогава ще отидем да я видим.

— Добре, ела тогава към четири часа, разбра ли? Тогава ще отидем да търсим птицата, нали?

— Да, са — отвърна Илайъс и се изправи.

— Ако не казваш истината, ако не видим птицата, ако си се пошегувал с мен, ще те застрелям, бушмено, разбра ли?

— Ех пък, вие — възкликна той и се ухили. — Никога не съм се шегувал, маса, честна дума, са.

— Добре, ще се видим по-късно.

— Да, са — отвърна той, уви саронга около дебелите си бедра и се отправи към селото.

Към четири часа след обяд слънцето се спусна зад най-високите дървета в гората и във въздуха се разля топлата дремлива тишина на идващата вечер. Илайъс отново се появи. Вместо с пищния саронг този път той бе увил слабините си с парче мръсен плат и размахваше безгрижно своя мачете.

— Аз пристигнах, маса — заяви той. — Маса готов ли е?

— Да — отвърнах аз и преметнах през рамо бинокъла и торбата. — Да вървим, ловецо!

Илайъс ни поведе по прашната главна улица на селото, после свърна рязко встрани по тясна пътечка между колибите, от която излязохме на малка площ обработваема земя, обрасла с бухнала маниока и прашни бананови дървета. Малко след това пътеката пресече едно поточе и след няколко извивки се вмъкна в гората. Преди да свърнем от селската улица, Илайъс ми посочи малък хълм и каза, че там е „домът“ на Picathartes. Макар хълмът да изглеждаше доста близо до селото, аз не се подадох на измамата. Камерунската гора прилича на зала с криви огледала. Целта, към която сте се устремили, изглежда току пред вас, но колкото повече се приближавате към нея, толкова тя се отдалечава от вас. От време на време, подобно на Алиса в страната на чудесата, човек е принуден да се движи в обратно направление, за да се добере до нея. Така се случи и с този хълм. Вместо да се насочи право към него, пътеката се виеше най-своеволно насам-натам из гората и аз останах с впечатление, че съм погледнал друг хълм. Точно в този момент пътеката започна да се изкачва определено нагоре и скоро стана ясно, че сме пристигнали в подножието на хълма. Илайъс се отби от пътеката, шмугна се в подлеса и започна да си пробива път през гъстата плетеница от лиани и трънливи храсти със своя мачете. От устата му излизаше тихо свистене, а стъпалата му потъваха безшумно в мекия килим от изгнили листа. След малко се закатерихме едва-едва по толкова стръмен склон, че от време на време стъпалата на пристъпващия пред нас Илайъс се намираха на нивото на очите ми.