Джералд Даръл - Диви кинозвезди

Свихме по стръмен страничен път, ограден от двете страни с плътни редици високи кипариси. Още през 1935 година те бяха вече на почтена възраст. Скоро пред очите ни се показа пристанище Кулура с форма на силно извит лък. На единия му край се намираше безсъмнено най-хубавата вила в Корфу, собственост на мои стари приятели, Пам и Дисни Вен-Фюс.

В пристанището чакаше на котва нашият каик — чудесно малко корабче, безупречно чисто, сияещо в синя и бяла боя.

Пам и Дисни, с които не бях се виждал няколко години, ни посрещнаха много сърдечно. Най-любезно се съгласиха да стоварим багажа си пред хубавата им къща, да правим снимки на красивата им градина, отрупаха ни с безалкохолни напитки и дори ни предоставиха „таланта“ си — земна костенурка, която бяха кръстили Карадърс. Изобщо приятелство в пълния смисъл на думата. Разхвърляхме багажа си, както може да го разхвърля само снимачен екип, и докато техниците се приготвяха, отидохме да разгледаме каика и да проверим дали е готов за морското ни пътешествие. И тук за ужас на Джонатан ни сполетя беда.

При встъпителните кадри трябваше да кажа: „Всяко живо същество има вроден интерес към заобикалящия го свят. Наблюдавайте човешкото създание в ранна възраст или ако е необходимо, някое друго животно. Ще забележите, че то непрекъснато и с всичките си сетива изучава и опознава. Защото от мига на раждането си ние вече сме изследователи на един сложен и прекрасен свят. Някои с възрастта загубват интерес към околната среда, а други непрестанно го поддържат и го развиват до края на живота си. Те са щастливците — наричат ги природолюбители“.

За да постигнем по-силно внушение, Джонатанреши, че трябва да вземем дете на борда и заедно с него да разглеждаме огромен буркан с морски животни. Дори беше вече ангажирал сладката шестгодишна дъщеричка на собственика на кафененцето, което красеше пристанище Кулура. Но точно преди да пристигнем, била направила някаква страхотна беля (каква, не можахме да разберем) и майка й хубавичко я напляскала — необичайна за Гърция мярка. Резултатът се подразбира. Джонатан намери малкия си талант залян в сълзи, свит на скръбно кълбо и отказващ да говори, да облече най-новата си рокля и изобщо да ни погледне в очите. Тримата, които знаехме гръцки — Пам, Ан и аз, напразно галихме и увещавахме момиченцето. Не помогна дори щедрата оферта на Джонатан да удвои хонорара му от десет на двадесет драхми (без ни най-малко да се съобразява с бюджета!).

— Без дете не можем да снимаме епизода! — предупреди Джонатан. — Ан, за бога, направи нещо!

— Какво мога да направя? Щом детето не иска, насила не става.

— Ами намери някое, което иска! — предложи Джонатан.

И клетата Ан отиде в съседното село да търси таланти.

— Непременно ли трябва да е от женски пол, или ще свърши работа и момче? — поиска уточнения тя, преди да тръгне.

— Дете да е, пък ако ще и хермафродит! — сопна се Джонатан.

Лий и аз решихме, докато се върне Ан, да обиколим край плитката топла вода и да потърсим „реквизит“ — мрачни раци отшелници, самонастанили се в шарени раковини, други миди, вече със „законните“ си стопани, и големи мъхнати морски паяци, които правят наметало от водорасли и гъбички на гърба си, за да се замаскират. Осигурихме голям избор от „жив реквизит“, за да успокоим донякъде нашия режисьор, който продължи да потрепва в нервни тикове. Многоочакваната от всички Ан още я нямаше.

Накрая тя се появи и тържествено спря автомобила си пред нас — водеше хубаво момченце наоколо десет години. В същия миг вратата на кафенето се отвори и оттам излезе момиченцето, засмяно и пременено в новата си рокля.

— Ах, душице, виж, сега имаш вече две деца! — възкликна Джонатан.

— Смяташ ли, че бюджетът ни ще стигне и за двете? — със сериозен тон го попитах аз.

Вместо отговор той ми хвърли кръвнишки поглед.

До вечерта правихме снимки с каика. Работата ни се усложни, понеже освен снимките на борда (трудни, но не чак толкова лоши) Джонатан искаше от подходящо място в планината да „хване“ панорамен изглед на пристанището, къщата на Пам и Дисни и величествено пухтящия каик. Нямахме портативни радиостанции и трябваше да чакаме Джонатан да се появи на избраната от него позиция и в очакване на нарежданията му аз да го наблюдавам внимателно с бинокъла, а каикът да прави обиколки извън пристанището. След като ни даде знак с ръце, ние взехме курс към залива. Излишно е да казвам, че поради сложността на епизода се наложи да правим маневрата няколко пъти, докато Джонатан остане доволен от нас, колкото, разбира се, може да бъде доволен един режисьор. После си събрахме багажа и потеглихме за града. Дълго пътуване в горещината с единственото желание за ледено питие, чисти дрехи и вкусно ядене.