Джералд Даръл - Диви кинозвезди

Поради капризите на самолетните връзки успяхме да прекараме няколко часа в Атина — достатъчно време да поразгледаме Акропола, да видим как евзоните се сменят на поста пред кралския дворец и да вкусим от разкошните ястия на брега на Пирея лакомства от морски деликатеси, каквито само гърците могат да приготвят. После отлетяхме за Корфу.

Пристигнахме вечерта. Гигантската жълта луна къпеше в светлината си маслиновите горички и нейното отражение в притихналото, набраздено от лекия бриз море се разсипваше на милиони лютичета по водната повърхност. Изпихме бутилка чудесно, светлокехлибарено рецина 63 63 Гръцко бяло вино. — Бел.пр. с уханието на всички борови гори, в които съм ходил, хапнахме хубаво сготвена риба и се прибрахме в стаята си. Дори луната, кацнала на перваза на нашия балкон, не можа да ни попречи да заспим.

На другата сутрин, когато закусвахме, ни представиха Жан-Пиер. Нисък, с тъмен цвят на кожата, с весели кестеняви очи и прелестна усмивка. За ужас на гостите на ресторанта, които замръзнаха на местата си, Жан-Пиер измъкна от една платнена торба най-голямата водна змия, която бях виждал — красива жълтоуха водна змия, сякаш излята от бронз, а после с жест на фокусник от друга торба изсипа върху плочите куп европейски водни костенурки, тъмнозелени, на жълти петна, със златисти като на леопард очи.

— Само това успях да ви уловя — каза той с нотка на вина в гласа.

Водните костенурки се окопитиха и се разпълзяха между масите. След пет минути мъртва тишина в целия ресторант костенурките бяха събрани и набутани отново в торбата.

— Къде ги уловихте? — попитах аз.

— Станах много рано и отидох на едно езеро — нарича се Скотини и се намира в средата на острова — отговори той.

— А, знам го много добре! — възкликнах аз. — Беше едно от любимите ми места за колекциониране на животни.

— Царство на всякакви видове на дивата природа — каза Жан-Пиер.

— Там ще снимаме епизода с водните костенурки — обясни Джонатан, който преди няколко седмици беше идвал на обстойна разузнавателна обиколка из острова. — Ще покажем как наближавате езерото и на брега ще пръснем тези костенурки. Ти и Лий бавно ще пристъпите към тях, а те в костенурски пози, като…

— Като вцепенени на скалата! — прекъснах го аз. Обясни ли им? Връчи ли им извадка от сценария? Прочетоха ли си договорите? Отказвам да играя във филм с една торба костенурки, които не си знаят задълженията, няма да ти се подчиняват, няма да изпълняват нарежданията ти и най-лошото — ще забравят репликите си. Внимавай, защото и моят авторитет се поставя на карта!

— Добре де, сигурен съм, ще че се държат прилично — каза Джонатан и ми хвърли убийствен, хийтклифовски поглед.

— А къде ще ги сложим? — заинтересувах се аз.

— Защо не във вашата вана? — предложи съвсем сериозно Жан-Пиер.

Сякаш директорът на „Кларидж“ или на „Уолдорф Астория“ 64 64 Световноизвестни хотели. — Бел.пр. ми предлагаше да вкарам стадо африкански глигани в наетия от мен апартамент.

— Много хубава идея! — каза Лий. — А когато си вземаме душ, ще ги изваждаме.

— Е, да, те не обичат сапун и гореща вода — обясни Жан-Пиер.

Такъв разговор можеше да се води само на остров Корфу. Качихме се в стаята, понесли торбите с кинозвезди. Напълнихме ваната с вода и пуснахме в нея костенурките, а змиите оставихме вързани в „спалните“ им чували. След това тръгнахме към Кулура — заливче в северната част на острова, където Джонатан искаше да снима епизода с пристигането ни в Корфу на борда на един каик — дундесто ярко боядисано корабче, много характерно за гръцкия пейзаж.

Беше ослепителен ведър ден с чист, кристален въздух и приятно топли слънчеви лъчи. Над лазурното море шептеше ветрец, полъхнал от кафявите ерозирали хълмове на Албания и от гръцкия бряг. Пътувахме през хладните маслинови гори, под сянката на безброй сребърнозелени корони и покрай огромните изгърбени и надупчени като пемза стъбла, всяко различно от другото, като отпечатъци от пръсти, сякаш разкривени колони на катедрала от листа. После излязохме на открит път, извиващ се по склоновете на Пантократор — най-голямата планина в Корфу. На места външният край на шосето се спускаше почти отвесно към бляскащото море, а от вътрешната страна се издигаха скалисти склонове. Над червено-кафявите, златисти и пепелявобели урви, като черни стрели пикираха лястовици, заети с градежа на странните си гнезда от обли бучици кал наподобяващи по форма половин бутилка от „Кианти“ 65 65 Марка италианско червено вино. — Бел.пр. .