Джералд Даръл - Диви кинозвезди

Водните костенурки бяха още във ваната.

Следващият ден започна със слънчево утро (както всички дни дотогава) и със синьо като крилата на рибарче небе. Докато се мъдрехме на закуска, довтаса Джонатан в невероятно добро настроение. Поръча си обичайната „скромна“ закусчица — овесени ядки, кафе, препечен хляб, мармалад, салам, бекон, пържени яйца, пържени картофи, плодове и сметана, после се облегна на стола и ни погледна със светнали очи.

— Днес ще снимаме змията — рече той, като че ли предлагаше на някое детенце разходка със слон или друго подобно приключение. — Жан-Пиер ще дойде да помага.

— Със „стъклената змия“ 66 66 Glass snake (англ. „стъклена змия“) — американски гущер. — Бел.пр. ли? — попитах аз.

— Да, със „стъклената змия“!

— Мога ли да отбележа, че „стъклена змия“ е неточен израз — обадих се отново. — Всъщност това е голям гущер без крака.

— Но прилича на змия! — възрази Джонатан, засегнат за кой ли път от коварството на майката природа.

— Няма значение — продължих аз. — Той е със закърнели крайници и ако го дръпнеш по-грубичко, опашката му ще се откъсне като на гущер. Затова на английски се нарича „стъклена змия“.

— Боже мой! — ужаси се Джонатан. — Само това ни липсваше! Опашката на проклетата гадина да падне точно в средата на епизода! Защо по дяволите съм се хванал да правя филм за животните?

Заедно с Жан-Пиер и нашата пълзяща кинозвезда потеглихме към една маслинова горичка, която според Джонатан била „най-хубава“, макар че не разбрахме защо — всички горички на острова бяха до една повече от хубави! Обясних на нашия режисьор, че американският гущер, или шелтопусикът (да го нарека с европейското му име, което тъй лесно се плъзга по езика), се движи със скоростта на светлината и трябва да се снима в място, където ще му е трудно да ни избяга. Джонатан ме увери, че се е съобразил с това. За моя изненада той се оказа съвършено прав. Край маслиновата горичка имаше пътека, оградена от двете страни с дувари — фактически криволичещ каменен улей, много удобен за пускане на змия, макар че не бе правен за тази цел.

— Сега искам ти и Лий да тръгнете от маслиновото дърво ей там, долу, и като стигнете до оня храст, внезапно да видите змията и да я хванете! — нареди Джонатан.

— Един момент! — опънах се аз. — Ако трябва да вървим около двадесет метра до животинката, тя вече ще бъде на десет километра от нас!

— Е, и какво предлагаш?

— Змията трябва да се пусне, щом стигнем до храста — отговорих аз.

— Как ще стане тази работа? — попита Джонатан.

Погледнах надолу по пътеката към мястото, където щяхме да „хванем“ гущера. Точно там тя се извиваше и дуварът правеше малка чупка.

— Ако някой се скрие зад дувара, може да пусне змията чак когато стигнем там — обясних аз.

— Кой? — попита Джонатан.

— Аз — предложи Жан-Пиер, херпетологът директор на хотел „Корфу палас“, сега съблечен гол до кръста и готов за действия.

— Добре! — съгласи се Джонатан. — Идете там и заемете позиция, да видим как ще стане.

Жан-Пиер взе торбата с гущера, покорно изприпка и застана зад чупката на дувара.

— Не е добре. Виждам ви — викна Джонатан. Смъкнете се малко надолу.

Жан-Пиер послушно клекна.

— Пак не е добре! — обади се Джонатан. — Главата ви се вижда. Лягайте на земята!

И директорът на „Корфу палас“ залегна в праха край дувара. Ако в този момент го бяха видели клиентите му, доста щяха да се изненадат.

— Великолепно! — изрева Джонатан. — Сега не мърдайте и пуснете „стъклената змия“ точно когато Джери и Лий стигнат до вас!

Жан-Пиер лежа с лице, заровено в праха, и слънцето жестоко го напече, докато ние направим няколко репетиции. После всичко мина по мед и масло. В критичния момент „стъклената змия“ бе пусната и за голяма моя изненада се държа отлично. Пропълзя бързо по пътеката и се уви върху една туфа трева до дувара, където без рискове можехме лесно да я хванем за опашката. Жан-Пиер се изправи на крака, плувнал в пот, отпред целият покрит с фин бял прах, а на лицето му цъфтеше горда усмивка. След като направихме всички кадри в „близък план“ на красивата „стъклена змия“ — лъскавото й тяло, люспите й, подобни на бронзови тухлички, закърнелите й задни крачка, красивата й глава и устата й, по която бе изписана широка благосклонна усмивка, я пуснахме на свобода и тя се плъзна мазно като в олио между храсталаците. Вече беше настъпил моментът на „недостатъчно светлина“ и след кратка почивка, през която изядохме една освежителна диня, червена като облак на залез, се върнахме в „Корфу палас“ заедно с неговия директор — изпотен, уморен и прашен, но горд с дебюта си в киноизкуството.