Джералд Даръл - Диви кинозвезди

Водните костенурки бяха още във ваната.

Сутринта на закуска Джонатан, отново в добро настроение, усърдно опразваше накамарените с храна чинии.

— Днес — започна той, напълнил устата си с яйца и салам. — Днес ще правим снимки на езерото, нали, на Скотини.

— Какво ще снимаме там? — попитах аз.

— Водни костенурки — обясни той.

— Водни костенурки ли? — недоверчиво повторих аз.

— Да, разбира се — рече той, тълкувайки погрешно моите въпроси, и продължи обезпокоен. — Още са при вас, нали?

— О, да! — отговорих аз. — Точно си мислех, че без тях ваната ни ще опустее. Много се привързахме към животинчетата.

— Добре, помислих, че може да са избягали — успокои се Джонатан.

— Не, за съжаление — казах аз.

— Хубаво — продължи Джонатан. — Ще снимаме как ти и Лий идвате при езерото. Ти можеш да разкажеш как навремето като дете си идвал и си ловил разни неща. Ще снимаме жабите, тритоните и оная водна змия, дето я хвана Жан-Пиер. Ще „вземем“ в кадър и водните костенурки. Ти ще обясняваш на Лий колко лесно се ловят водни костенурки…

— Извинявай — прекъснах го аз. — Ти виждал ли си как се движат водните костенурки?

— Няма страшно! — отвърна Джонатан и лекомислено си направи каламбур. — В края на краищата от нашите осем костенурки сигурно има поне една на осемдесет години, която ще се движи по-бавно от другите.

Джонатан бе трогателен с фанатичната си вяра, че рано или късно ще намери животно, което да изпълнява нарежданията му, макар и в края на краищата да остана излъган.

— Нито една от нашите костенурки не е осемдесетгодишна — ми прошепна Лий. — Когато ги вадим от ваната, за да си вземем душ, побягват като луди из банята.

— Знам — потвърдих аз. — Но нека да не поставяме на изпитание затрогващата вяра на Джонатан в майката природа. Кой знае, може пък да стане чудо!

Така започна паметният ден на водните костенурки.

Изнесохме ги от нашата баня (факт, посрещнат с голямо облекчение от камериерките на стаята ни), поставихме ги в подходящ „контейнер“ и с ескорт от три автомобила потеглихме към езерото. Три, защото Жан-Пиер, въодушевен от успеха си в киноизкуството като укротител на „стъклената змия“, се приобщи към нашия екип, за да „укротява“ водната змия. Слънцето безмилостно прижуряше и ние с облекчение въздъхнахме, когато пътят потъна в сенчестия простор на маслиновите гори. На времето ми се струваха като свят на чудесата. За възрастните хора, които минаваха край надупчените стволове на дърветата под балдахина на сребърнозелените листа, те бяха красива гледка и приятна сянка, а за мен — истинско съкровище от животинки. Из безбройните дупки на всяко дърво можеха да се намерят десетки различни създания — от кукумявки и съселчета до мушитрънчета и черни плъхове. През пролетта изпълзяват от земята по стъблата на дърветата странни гърбати животинки с изпъкнали очи. Кожата им се разцепва по целия гръб и бавно, мъчително се показва цикада с ореховокафяво телце и сребристи крилца. Раждат се предвестниците на лятото, които ще огласят с песните си целия остров. В корените на маслиновите дървета се намират стоножки, дълги като молив, и жаби със сребриста кожа на зелени петна, подобни на средновековни географски карти на света с произволни форми на континентите. Насекомите са навсякъде — пеперуди, мравколъви и калинки, мухи с крехки дантелени крилца, които снасят яйцата си по нежните стъбла на растенията, смолисточерни торни бръмбари по двойки, търкалящи топченца от тор, за да ги заровят в земята като „ясли“ за своите бръмбарчета. Веднъж някой се учуди какво толкова съм намирал в тези „еднообразни и безжизнени“ маслинови гори. За мен те са място на безкрайно, прелестно шествие, а пролетта ги обсипва с разни цветя, сякаш някой е разпилял кутията с боите си между тъмните чепати стволове. Тези гори са всичко друго, но не и „еднообразни и безжизнени“.

След като се надрусахме по каменистия път и излязохме от маслиновите гори, пред очите ни блесна Скотини — почти кръгло езеро, около три хектара, оградено от дървета, с голям обрасъл в тръстики остров и тъмнеещи от нефритовозелени водорасли плитчини. За някои хора то също изглежда безжизнено, както и маслиновите гори. Но аз знаех, че то само за себе си е една вселена. В дълбините му се стрелкаха, влачеха, тласкаха и прокрадваха странни микроскопични форми на живот, плахи ларви на водно конче, мънички рибки, тритони, жаби, змии и водни костенурки. Спомням си, че като дете бях дошъл тук и през целия ден събирах разни екземпляри. Малкото езеро се оказа толкова богато, че след като напълних всичките си буркани и кутии, трябваше да съблека дрехите си, за да пренеса в тях ценните си находки. За голям ужас на майка ми се прибрах вкъщи чисто гол.