Мечислав Домарадски - Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Тит Ливий, като описва плановете на Филип V да покани бастарните за участие в похода срещу римляните, казва, че „скордиските щели лесно да дадат път на бастарните, защото те не се отличавали от тях нито по език, нито по нрави“. И Плутарх твърди, че те са келтско племе. За разлика от тях Плиний , Страбон и Тацит ги причисляват към германските племена. Тези различия у античните автори се дължат главно на различните критерии, използувани от тях при определянето на етническата принадлежност. Най-показателен се счита културният им облик, а именно при такъв критерий можело най-лесно да се сгреши, особено като се има пред вид и повърхностното отношение на римляните към етническите въпроси. Не по-маловажен е и процесът на динамичното културно-историческо развитие на бастарните по време на тяхното петвековно пребиваване на север от делтата на Дунава. През земите, на които се заселили, често преминавали, а вероятно и се заселвали различни сарматски и много германски племена, които силно влияели върху етническия и културния облик на бастарните. Не по-маловажен фактор били и отношенията с местното население, щом като Дион Касий твърди, че те били скитско племе. Вероятно етническо-лингвистическата принадлежност на бастарните никога няма да може да бъде определена точно.

Различията в античната литература по въпроса за етническата принадлежност на бастарните може да бъдат обяснени и по друг начин. До края на II в. пр.н.е. античният свят не познавал новата надвиснала над тях опасност — германците. Това ново етническо понятие с подробната си характеристика се появява в античния свят едва след похода на кимбрите и тевтоните и особено след войните на Цезар със западните германи в средата на I в. пр.н.е. Следователно разногласията при етническото определяне на бастарните може да е резултат от недостатъчните знания на пишещите през втората, а дори и през първата половина на I в. пр.н.е. ( Полибий , Тит Ливий )

Естествено и двете интерпретации остават в сферата на хипотетичните възстановки на съвременните учени. И двете, както и редица други схващания в литературата, имат слаби страни, които ги поставят под съмнение. Нови данни, които биха позволили по-точно решаване на проблема, могат да бъдат събрани само сред археологическия материал.

Авторът на настоящото изследване все пак се придържа към хипотезата, че първоначално бастарните били келтско племе, което се заселило между гети и скити някъде през III в. пр.н.е. Годината на тяхното пристигане може да бъде възстановена въз основа на информацията на Деметрий от Калатис, запазена у Псевдоскимнос , който казва, че бастарните са ново племе край Понта. Известно е, че Деметрий от Калатис е роден около 200 г. пр.н.е. и долната граница на неговия творчески период се допуска, че е около средата на II в. пр.н.е., тъй като пишещи през втората половина на II в. пр.н.е. автори вече го цитират. Датата на неговия труд и събитията, описани от Тит Ливий и отнасящи се до историята на бастарните от 182 г. пр.н.е., разрешават да се допусне, че бастарните се настанили в земите на Понта най-късно в края на III в. пр.н.е. Възможна е естествено и по-ранна дата.

Галатският произход на бастарните се потвърждава и от споменатите у Птолемей келтски названия (Карродунум, Еракген и др.) в заетата от тях територия. Редица археолози се опитват да свържат бастарните с определена археологическа култура, но този въпрос не е окончателно решен. Изказаната напоследък хипотеза, която приписва на бастарните културата Поянещи-Лукашевка, е интересно аргументирана. Неин недостатък е, че разпространението ѝ се определя значително пò на север, а нейната начална дата в IV или III в. пр.н.е. не е възможна. Повече предпоставки има поставянето на началото ѝ в средата на II в. пр.н.е.

Най-старите сведения от историята на бастарните се отнасят към края на III в пр.н.е. (между 233–239 г. пр.н.е.). Помпей Трог съобщава, че те безпокоели гръцките градове (между другото те действували и в Македония и Епир). Привлекли вниманието на Филип V, който през 182 г. пр.н.е. им предложил да се преселят в земите на дарданците, като преди това ги унищожат. След това заедно със скордиските те трябвало да образуват основната маса на войската за действия срещу римската република. Бастарните приели предложението и през 172 г. пр.н.е. тръгнали към Македония. Договорът предвиждал Филип V да осигури мирното им придвижване през Тракия. За пътя на бастарните подробно разказва Тит Ливий (вж. карта V). Те минали по крайморския път, покрай Месемврия и Аполония, след което продължили по по-късната Виа Егнация. Ливий не споменава за сблъсъци с траките, докато не се пръснала вестта за смъртта на Филип V. Бастарните я научили при Амфиполис. От този момент походът им бил изпълнен с конфликти с местното население, провокирани и от двете страни. В долното течение на Струма, по което продължил пътят на бастарните, те вече водели открита борба с траките, грабейки техните села и градове. Несъгласия се появили и в самата армия на бастарните. По-голямата част от тях решила да се върне. Само 3000 души продължили пътя си под водачеството на Клондик и започнали борби с дарданците. Продължилите поне няколко години опити на бастарни и скордиски да унищожат дарданците се оказали безуспешни. Все пак военната сила на последните била изтощена, а впоследствие намаляла и политическата им мощ. Свидетелство за това е незначителното участие на дарданците в политическия живот на Балканите в следващите векове.