Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Ще има да почакаме — смее се Тони.

— Е, ти си чакай. Като спечеля футболните залози, ще купя целия Ипсуич и сам ще им стана треньор.

Дорис поглежда часовника си.

— Трябва да тръгваме. Без повече приказки за футбол, ако обичате, господа. Не бихме искали да изпуснем началото на филма.

След това всички те вземат палтата си и се отправят навън, където смразяващият вятър ги блъсва в лицата. Силвана се обръща да погледне Тони. Той не среща погледа й. Януш пристъпва до нея.

— Много любезно от твоя страна, Тони. Благодарни сме ти.

— Да, много благодарни — потвърждава Силвана.

— Забавлявайте се, деца — казва Тони развеселено и им помахва.

Силвана поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Вижда Аурек, който е притиснал лицето си в стъклото.

— Струва ми се, че Аурек иска нещо — обяснява тя, но Дорис хваща здраво ръката й.

— Хайде, Силвия. Все някога трябва да го оставиш. Остави го да порасне.

Вечер без Аурек. Първата, откакто са пристигнали във Великобритания. Тя не знае дали е заради това, че оставя момчето, или заради начина, по който ръката на Тони се е докоснала до нейната, но дори в цялата си прелест, с новата си рокля и ръкавици, тя се чувства разголена и уязвима.

Януш е с костюма си от уволнението, онзи, с който беше в деня, когато я посрещна на гарата, едноредов костюм и панталон с подгъв. Изглежда красив. Добър мъж, стабилен и почтен.

— Усмихни се — подканя я той. — Изглеждаш така, все едно нещо те боли.

— Не ми харесва това, че оставям Аурек.

— Защо? Какво може да се случи? Градът е спокоен. Тук сме в безопасност.

— Понякога не се чувствам така.

— А трябва. Скоро ще получа повишение в работата. Един мъж се пенсионира и аз съм наред да получа работата му. Работих извънредно и вземах допълнителни часове, за да съм сигурен, че ще я получа.

— Мислиш ли, че ще ти я дадат? — пита Гилбърт, като се приближава до тях. — Извинявай, нямаше как да не чуя. Мислиш ли, че ще я получиш наистина?

— Не виждам защо не. Работя усърдно. Заслужавам я.

— Точно там е работата, нали? Вие, чужденците, работите прекалено усърдно.

— Приключваме, щом работата е свършила.

— Затова и не сте особено популярни. Разстройвате системата.

— В настроение ли сте за филм? — пита Дорис високо, а Силвана вижда как ръгва Гилбърт с лакът в ребрата. — И аз възнамерявам да го изгледам целия, Гилбърт Холборн, така че дори не се опитвай да ме накараш да седна с теб най-отзад.

— Кой, аз?

— Да, ти. Няма да ме накараш да седна при двойките, които се ухажват. Твърде съм стара за тези неща.

Ще гледат „Цилиндър“. Стар мюзикъл с Фред Астер, който Силвана е избрала. Гилбърт казва, че би предпочел да гледа военен филм, но Дорис му припомня, че празнуват рождения ден на Силвана, а не неговия. Четиримата вървят през града и минават покрай Улуъртс и Липтън, с хубавата фасада от зелени тухли, покрай месарницата на Смит, покрай химическото чистене и дрогерията, на път за кино „Одеон“.

— Тук имаше страшно голям кратер — отбелязва Дорис, докато преминават по временния път от чакъл, с разкаляна земя от двете му страни. — В края на войната падна бомба с парашут. Доста бързо запълниха дупката. Изглеждаше така, все едно някой се опитва да проправи тунел до Австралия. Огромна проклета дупка. Цяло чудо е, че нямаше ранени.

Кино „Одеон“ представлява внушителна сграда с дълги като на църква прозорци и силно лющеща се розова боя. Гилбърт им разказва как е бил един от строителите през 1929-а. Дорис им показва следата от шрапнел на входните стълби, а Януш и Гилбърт се навеждат над нея като доктори, преглеждащи стар белег, и опипват нащърбеното място. Силвана просто иска да влезе вътре. От години, твърде много години, не е била на кино.

Вътре свети синя неонова лампа, а от релеф на ивици на стената се спускат плътни кадифени завеси. Разпоредителка със спретнат тъмносин костюм с бели кантове и подходяща шапка взима билетите им и ги отвежда до местата.

— И аз бях такава — прошепва Силвана на Дорис.

— Какво?

— Разпоредителка. В Полша. Това работех, преди да се омъжа.

— Наистина ли? Но сигурно не в толкова голямо кино?

— В едно красиво кино. И униформите на разпоредителките бяха по-елегантни. Виждаш ли това момиче? На чорапите си има дупки, а сакото й е прекалено тясно.

Дорис прехапва устни.

— Бъди снизходителна. Минахме през война, нали знаеш. Закърпваш и се справяш някак си…

— Помниш ли моята униформа? — Силвана пита Януш, шепнейки на полски.