Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Тогава разбра, че никога вече няма да излезе от гората. Взираше се в него и се наслаждаваше на красотата му. Беше най-цветното нещо, което беше виждала от много време насам. Златният му бордюр я приласкаваше като скъп приятел. Шезлонг със стегнати пружини и дамаска от червено кадифе, положен там на килим от белота като нещо магическо.

Силвана беше намирала и други мебели преди — маси, счупени столове, бюфети. Но никога не беше намирала нещо толкова красиво като този червен шезлонг.

Черни гарвани прелитаха през голите клони в небето. Те я пришпорваха, беше убедена в това. От дни чуваше как викат името й. В началото си мислеше, че й се присмиват, но после разбра. Беше станала част от гората. Това й казваха гарваните. Те я бяха довели дотук. Това беше краят. Момчето вече издъхваше в ръцете й.

Силвана тръгна към креслото, очите й бяха приковани към извитата резбована облегалка от махагон. С изтръпнали пръсти тя проследи гладкото, лъскаво, мокро дърво, проядено от дървеници, черните точици на фона на белите ледени кристали, които се бяха образували на повърхността му. Изтупа натрупалия сняг и седна. Аурек се надвеси над червеното кадифе. Отвори уста и го опита на вкус с език. Силвана се наведе и го взе в скута си, където той започна да скимти, сгушен плътно до нея. Тя се облегна назад. Усещането да се предаде беше прекрасно. Да знае, че не трябва повече да върви.

Няма да отнеме много време, докато студът я пребори и дойде бялата смърт. Тялото на Аурек, което обикновено беше неосезаемо като прахообразния сняг, който се носеше във вятъра, започна да й натежава. Така, разсъждаваше тя, докато се унасяше в безсъзнание, двамата ще бъдат заедно завинаги. Тя и детето. Шепнеше му, обясняваше колко съжалява, че се е провалила. Повтори го два пъти. Две покаяния, насъбрани в нея, студени като снега.

Когато кожата му започна да се бели на сухи люспи, Януш дремеше в сенчестата плевня. Усещаше миризмата на мащерка, градински чай и розмарин да пари в ноздрите му. Постепенно укрепна, кожата му заздравя и той започна да помага на Елен да напоява животните или да събере яйцата. Работеха заедно мълчаливо. Тя му показа как да дои козите и да реди купите сено в плевнята. Докато Елен му подаваше яйцата, ръцете им се докосваха.

— На колко години си? — попита тя една сутрин.

Той беше искал да й зададе същия въпрос, но не искаше да прозвучи грубо.

— Аз съм на двайсет и четири. Дръж! — каза тя и му подхвърли едно яйце, а той го хвана. — Браво! — извика и му хвърли още едно. — На двайсет и четири съм, а майка ми се тревожи, че съм твърде стара да си намеря съпруг. Мисли, че ще си остана стара мома цял живот.

— А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че чакам да се появи подходящият мъж. Ето, хващай!

Яйцето се удари в гърдите му и се счупи в ръцете му.

Тя взе стрък сено и избърса ризата му.

— Свали я — нареди. — Ще ти я изпера.

После се пресегна да го разкопчае, но той се отдръпна смутен.

— Както искаш — каза тя и излезе от плевнята.

Като се върна, го завари да просва ризата си да изсъхне на слънце. Той забеляза, че го гледа, облегната на вратата на плевнята със скръстени ръце, а на устните й играеше усмивка.

— Ей, солдат. Ако си приключил с пераческите си занимания, бих искала да ти покажа нещо.

Поведе го към плевнята, разгони заспалите кокошки и издърпа брезента от една покрита с прах червена кола. После развърза престилката си и обърса с нея капака, а под мръсотията блесна рисунка.

— Чия е? — Той прокара ръка по нея, опитвайки се да не мисли за това колко много иска да вземе Елен в ръцете си. Опита се да не я поглежда в очите.

— На Паскал е. Брат ми. Не е в движение. Той се върна с нея от Марсилия една седмица преди да се запише в армията.

— А къде е сега?

— В Нормандия. Той е причината ти да си тук. Мадам Агю, която държи пансиона, в който си бил отседнал, е негова приятелка.

Януш можеше да долови аромата на сапуна на Елен, топлината, която кожата й излъчва. Повдигна капака на колата и надникна вътре. Сигурно свещите са износени. Той извади едната и я вдигна към светлината. Елен я взе от ръката му.

— Целуни ме.

После сложи ръка на врата му и се притисна в него. Той я отблъсна.

— Аз съм женен.

Беше идиотско да го каже, но думите се изплъзнаха от устата му. Защитна реакция срещу неговото собствено отчаяно желание да й каже, че обожава да я вижда, да я чува.

— И къде е жена ти?

— В Полша.

— Именно.

Тя го целуна и той почувства, че го залива топлина, сякаш до този момент не беше осъзнавал колко много студ все още битува в тялото му. Опита се да проговори, да я накара да проумее.