Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Аз не съм… Това е всичко, което мога да ти дам. А и трябва скоро да си тръгна.

— Значи трябва да бъдем заедно, докато можем. — Тя го целуна пак. — Имаме само един живот. Как можеш да оставиш това да те подмине?

И той не успя.

Тя изхлузи роклята си и притисна главата му надолу, пъхайки кафявото зърно на гърдата си, сладко като сушена ябълка, в устата му. Той беше луд по нея. Падна на колене и я придърпа долу към себе си, а тя го възседна, силна и решителна, хълбоците й стискаха ребрата му, ръцете дърпаха косите му, падината между бедрата й лежеше върху лицето му, а коленете й притискаха ушите му.

Той я вкуси, но когато се опита да я задържи, тя размърда бедра и отново избяга, плъзвайки се надолу по тялото му. Сграбчи я здраво и я стискаше така, докато двамата се преобръщаха, блъскаха се и се боричкаха по пода на плевнята, охлузвайки лакти, дупета, лица и колена.

След като свършиха, приличаха на двойка борци, покрити с пот и мръсотия. Той я държеше в обятията си, а тя положи глава на гърдите му. Отпуснаха се в кратка дрямка, а когато отвори очи и погледна към нея, той я целуна, ръцете му я обгърнаха и я приласка в прегръдката си. Тя обви тялото си около него.

Елен се превърна в пелена, която го криеше от света. Не му се налагаше да мисли за убити старици и млади мъже, които се застрелват заради давещи се кучета. Всичкият онзи студ и страх, които го бяха довели тук, бяха изчезнали. В живота му нямаше нищо друго, освен нея, това мило, красиво момиче, силното слънце на юга и острия мирис на секс в ноздрите му.

Седяха заедно на задната седалка на колата на брат й. В продължение на един час не проговориха. Думите не стигаха да опише какво изпитва към нея. Проследи линиите на ръцете й, целуна връхчетата на пръстите й, мазолите по дланите й, продължението на мускула между палеца и показалеца й. Харесваше късите й пръсти и загрубелите й ръце. Без значение какво ще стане и къде ще се озове след това, винаги щеше да помни ръцете й. Тя го попита за живота му и той й разказа за Силвана и Аурек.

— Почакай. — Януш извади една снимка от джоба на панталона си. — Ето. Това са те. Съпругата ми Силвана, а това е синът ни.

— Хубава е. А момчето прилича на ангелче. Много се радвам за теб.

— Наистина ли?

— Не. Ревнувам.

Той я погледна в очите, а тя се усмихна, сви рамене и го целуна.

— Не се тревожи толкова — каза тя и се отдръпна от него. — Знам, че не мога да те задържа.

Януш се остави да мисли за себе си като изгубен. Сякаш е забравен тук горе в планината. Минаха седмици. Елен му каза, че от любовта никой не може да се предпази, и на него му се искаше да й повярва. Тя идваше при него през нощта и се промъкваше гола под чаршафите му.

— Трябва да сме предпазливи — прошепна й той, въпреки че мисълта, че тя би могла да носи неговото дете, го изпълваше с наслада.

Елен въздъхна и го погали по челото.

— Не се тревожи за това. Мога да се грижа за себе си.

На следващата сутрин се измъкна от леглото. Той лежеше и гледаше как тя влиза в малката стаичка отзад. През спуснатите наполовина кепенци се процеждаше слънчева светлина, която шареше по дългия й гръб и силните й къси крака. Тя остави вратата леко отворена, за да може той да види как се навежда, стъпила с един крак върху тенекиената вана, докато му обясняваше нещо за душове с оцет и лимонов сок. Никога не беше срещал жена като нея.

— Белисима! — Това е първата дума на Тони, щом Силвана отваря входната врата. Примигва, чувайки звука на гласа му, сякаш някой я е заслепил.

Тони повдига шапката си и се усмихва.

— Силвана, радвам се да те видя. Каква прелестна рокля! Ти си жена, създадена да носи красиви дрехи. Ех, да можеше да познаваш Луси. Тя обожаваше модата. Но как си ти? Дорис ми каза, че преди време си имала грип. Надявам се вече да си по-добре. Без съмнение сега сияеш.

Беше забравила колко е едър, как изпълва цялата рамка на вратата с телосложението си. Първичният й порив е да се хвърли на врата му. Но вместо това, щом споменава мъртвата си съпруга, тя скръства ръце. Тони пристъпва назад и се появява Питър с хартиен плик в ръце.

— Нося бонбони — казва той. — Лакрицови и ментови.

Тони се разсмива.

— Направо изкупихме сладкарския магазин, нали, Питър?

Тя се усмихва на пухкавото, червенобузо дете.

— Защо не се качиш горе, Питър? Аурек те чака в неговата стая.

— Съжалявам, че не сме се виждали от толкова отдавна — казва Тони, докато гледат как Питър се качва по стълбите. — Имам къща до морето във Феликстоу, бях там. Бабата и дядото на Питър го записаха в частно дневно училище. Опасявам се, че не е виждал Аурек от доста време, нали? Както и да е, заповядай. — Той й подава една пазарска торбичка с дръжки. — Донесох ти подарък за рождения ден. Бутилка Токайско вино и един заек.