Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

В кутията има чифт официални обувки и ръкавици от шевро.

— От седмици държа тези кутии в спалнята за гости — казва Дорис. — И честно да ти кажа, имаш късмет, че си по-дребна от мен, че иначе щях да съм я облякла тази рокля! Хайде. Изнеси ни едно модно ревю. Да видим как ще изглеждаш.

В спалнята си Силвана прибира черната рокля в гардероба. Преоблича се в новата и се завърта, за да усети как полата се залюлява. Тя е набрана. Представи си! Цели дипли от плат около тялото й. И е нова! Купена за нея, неносена от никого.

Не си спомня кога за последно е обличала чисто нова рокля. Обува обувките и слага ръкавиците, като напъхва пръсти в твърдата кожа. Поглежда се в огледалото в банята. Роклята е красива, но погледът на жената, която я гледа отсреща, е празен, суров. Чуди се кога ли ще изглежда по-малко непозната в собствените си очи.

После слиза долу и Януш кима одобрително.

— Можеш да я облечеш в петък.

— В петък ли?

— Отиваме на кино. Дорис и Гилбърт ще дойдат с нас.

— Как така на кино?

Спомня си за Варшава и за кината, в които е ходила да гледа дневни представления. Как седи на кадифените седалки в мрака, коремът й от бременността почти се опира в предната седалка и е отнасяна в любимите й американски филми на вълна от оптимизъм. Ходеше всяка седмица и вярваше, че когато се роди детето (въпреки лудостта на майка си тя винаги бе вярвала в нейното пророчество, че носи момче), то ще заобича филмите.

Дорис пляска с ръце и изтръгва Силвана от бленуването й. Тя е благодарна на Дорис за това, че я откъсва от тези мисли. Придърпва Аурек към себе си и го увива в полите на роклята.

— Уредили сме и кой да го гледа — съобщава й Дорис.

Януш кимва:

— Само за няколко часа е.

Силвана поклаща глава. Няма да остави момчето с непознат.

— Кой?

— Тони! — казва Дорис. — Срещнах го случайно миналия ден. Каза да ти предам, че няма търпение да те види. Ще бъде тук на минутата в шест вечерта в петък.

Януш прокарва пръст под яката си.

— Така става, нали?

— Готово. Всичко е уредено — потвърждава Дорис.

— Силвана? Добре ли си?

— Изглеждаш така, все едно си видяла призрак — смее се съседката им. — Бяла си като платно.

Силвана сяда, а твърдата й пола се надига около нея. Плясва с ръце и се насилва да се усмихне.

— Добре съм — отговаря. — Съвсем добре.

Дните на Силвана преминаваха в бродене из горите. Нямаше край. След като Григор си тръгна, а жените го последваха, тя вече не разбираше дърветата. Колкото и надалеч да вървеше, така и не намери края на гората и не видя някакви други следи от живот. Търсеше мъжете, партизаните, които се криеха там, но не откри никого. С момчето бяха сами. Мислеше си, че може би е трябвало да бъде по-благосклонна към Григор. Където и да беше отвел Елза, може би щеше да вземе и нея и Аурек.

Умората я надвиваше. Беше твърде изтощена, за да усеща студа. Твърде уморена, за да усеща болката в зъба си и онази в гърба от превиването под вледеняващия вятър.

Представяше си как лежи в легло, такова, на което те и детето могат да се опънат. Мислеше си, че копнее за сън. След известно време осъзна, че копнее за смъртта. Тогава Силвана разбра всичко. Тя беше дъщеря на майка си. Без късмет, неспособна да отгледа дете.

Спомни си за снега в ябълковата градина, когато беше малка, и разказа за него на Аурек, с надеждата да придаде малко вълшебство на леда около тях. Беше правила ангелчета в снега. Тя и останалите деца търсеха недокоснат сняг и после лягаха в него, разперваха крака и ръце, така че изглеждаха като сигнални фигурки, проснати на земята. После детето, което бе легнало, беше внимателно издърпвано от отпечатъка си и в снега се появяваше магическо очертание на ангел, без следа от начина, по който е направено.

Тя не беше очаквала зимата да е толкова сурова. Изобщо не беше като снега, който помнеше от детството си. Беше свирепа. Дърветата синееха, побелели от скреж, а оголените им клони проблясваха. Зъбите я боляха от студ. Ръцете й се бяха вкочанили, челюстта замръзнала. Пръстите й се подуха. Беше трудно да направи с тях каквото и да е.

Аурек престана да плаче. Лежеше в ръцете на Силвана с полузатворени очи и отворена уста. Румените му като ябълки бузи бяха станали бели като снега. Тя усещаше как той се предава.

Откри едно малко оголено място в гората, кръпка в пейзажа, където бяха останали само обгорели дънери. Вероятно там бе избухнала бомба, беше изровила земята и дърветата като гигантска ръка и беше оставила място с форма, подобна на купа, прикрито от вятъра от високи снежни насипи. Силвана поседна на ръба на кратера и се приплъзна надолу по гръб с Аурек между краката си. На дъното, след внезапна вихрушка, тя видя нещо, което я накара да разтърка очи и да замига от удивление.