Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На следващата седмица Силвана изпича още джинджифилов хляб за амбулантния търговец. Той обича сладки работи, но тя подозира, че в живота му няма кой да му угажда. Тази проста размяна на кекс за възможността да се шляе из неговите конюшни и обори я удовлетворява.

— Днес е рожденият ми ден — казва му тя, насърчена от видимата наслада, с която я поздравява.

Вероятно това не е нещо, което споделяш с непознат, но Силвана иска да го каже на някого. Януш излезе сутринта, без дори да го спомене. Не че има значение. Тя е на двайсет и осем години. Твърде стара е за торти и песни.

— Щом е така, заповядай — кани я мъжът. — Честит рожден ден, госпожице. Влизай и си избери каквото поискаш. Повечето от дрехите и бездруго отиват за благотворителност. Аз ги разпределям и ги пращам на хора, които се нуждаят от тях. Предимно на чужденци. Бедни просяци, които си нямат нищичко.

За миг тя се чуди дали не я обижда. Но после се заглежда в подпухналите му очи и жълтеникавото му лице и осъзнава, че тя го вижда по същия начин — просто поредният самотен чужденец, който си няма нищо.

Силвана му помага да сортира дрехите. Спалното бельо и памучните платове за парцали. Вмирисаните на мухъл палта на една камара, мъжките дрехи на друга, женските и детските на трета. Тя се сеща за бежанските лагери, за дългите колони от хора, които идваха и си отиваха, и изчезваха, точно както и тя, по влакове, автобуси и кораби за чужди страни. Дрехите, които им бяха раздадени, сигурно са започнали своето пътешествие от някое място като това. Да подрежда дрехите с този мъж е като да минава покрай изгубени хора, а този вид тя познава най-добре.

Силвана отваря един чувал от зебло, пълен с блузи, и си представя жените, които някога са ги носели. Петната и замазаните лекета по спалните чаршафи са опис на раждания, бракове, смърт. Кръговете от пот по яките я карат да въздъхва. Пъха ръка в ръкавите и проследява загрубелите шевове на кръпки, разпорени от тела, които ден след ден са опъвали плата. Пълните с обувки кошове я разтреперват. Втвърдените кожени обувки и ботуши са обезформени като краката на мъртъвците.

Забелязва къде са преправяни, как с времето дрехите са овехтели и си представя, че е на бдение при хората, които някога са ги носели. И все пак тя може да върне живота им. Ще ги опакова, разпредели и пакетира. Те ще отпътуват и ще отидат в ръцете на мъже, жени и деца, които са пристигнали в края на войната единствено с любопитното усещане на осъзнаване, че са преживели нещо, но и със смътното чувство, че може и да не преживеят началото на нещо друго.

Тя намира една черна памучна рокля с разкроена пола, като онези, които носеше майка й. Представя си майка си в онази неприветлива рокля, със склонена от мъка или раздразнение глава и с ръце, сякаш още придържащи мъртвите й синове. Силвана вдига роклята за раменете и я изтупва, за да приглади гънките.

— Аз съм твоята дъщеря — казва, като я държи пред себе си. Тръсва я още веднъж и ръкавите изплющяват рязко, черни и сърдити, като крилете на притиснат в ъгъла гарван. — „И какво да сторя, майко? — пита роклята. — Кажи ми, какво да сторя? Ти какво би направила? Защо не можеш да ми помогнеш, когато имам нужда от теб?“

Роклята не й дава никакъв съвет. Естествено, че няма. Кога изобщо й е помагала майка й? При все това й липсва.

Тръгва към вкъщи, понесла дрехата в една ръка, и намира Януш и Аурек да седят в дневната с Дорис.

— Честит рожден ден!

Започват да пеят: Честит рожден ден за теб, честит рожден ден за теб…

Силвана не може да помръдне, дори да си свали палтото. Премръзналите й пръсти са започнали да пулсират от внезапната топлина и са изтръпнали, като че се връщат към живот. Целите в червени и бели петна, те я щипят и се подуват, и тя не може да си разкопчае палтото дори и при най-силно желание.

— А ти си мислеше, че са забравили — казва Дорис. Тя си дръпва от цигарата и избухва в кашлица. — Януш нагласи всичко зад гърба ти.

— Ето. — Януш й подава голяма бяла кутия, завързана със синя панделка. — Дорис ми помогна да я избера.

— Не, аз — виква Аурек. — Аз, аз, аз.

Дорис се разсмива.

— Така да бъде. Ти я избра. Хайде, Силвана, разопаковай я.

Силвана отваря кутията и вади рокля от тъмносин плат на бели точки. Ръкавите са три четвърти, поръбени с дантела, а талията е много тънка, с корсет, от който се спуска широка пола.

Януш й подава и друга кутия. Говори тихо, така че само тя да го чуе.

— Пропуснах твърде много твои рождени дни.