Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Утре може да не ходиш на училище — прошепва му тя.

Така или иначе, училището е затворено. Снегът продължава да се трупа и пътищата стават непроходими. Всички казват, че това е най-лошата зима от незапомнени времена. Януш си остава вкъщи за седмица, тъй като фабриката, в която работи, затваря и те преживяват на супа с кнедли, защото дори и в магазините да има някаква храна, което е съмнително, те също са затворени.

Всяка сутрин Силвана излиза на разходка. Знае, че е по-добре да си стои вкъщи, но краката й я дърпат навън.

— Такъв сняг пада в Полша всяка година — казва на Януш. — Не ми е ясно за какво е цялата тази олелия.

— Хората измръзват по домовете си. Не четеш ли новините? Цялата страна е съборена на колене. И не можеш да вземеш и Аурек. За него е прекалено студено навън.

— Искам просто да повървя — отвръща тя.

Истината е, че се срамува от онова, което изпитва, когато вижда Януш и момчето заедно. Получила е това, което иска — баща за Аурек. Той обича момчето и Аурек, тя го вижда, започва да му вярва. Би трябвало да е щастлива, но вместо това не може да понесе да ги вижда заедно.

Пристъпва с мъка през синьото сияние, излъчвано от суграшицата и леда, студът изгаря дробовете й и тя си представя, че се намира отново в мразовитите зими на войната, отново в спомените си и значимостта на оцеляването, всичко останало да няма значение.

Минава покрай сгушени една в друга овце по нивите. Вижда затрупан от снега влак, а от предните му прозорци като кинжали висят ледени висулки. Магазинът на Тони в центъра на града е затворен, кепенците са спуснати, а на вратата е окачена табела „Затворено“. Тя стои отпред, гледа нагоре към прозорците на апартамента над магазина и се чуди къде ли може да е той.

Устието на реката е замръзнало и Силвана върви по леда, заслушана в тихия стон на вятъра, плъзгащ се по повърхността му. Усеща как ледът поддава и проскърцва под краката й. Ако се пропука и тя падне в черната вода, тайната й ще си замине с нея. Ще остане само Аурек. Просто едно момче с баща си. Но реката не я взема. Тя е толкова суха и безтегловна, както и самият вятър, а непрестанното пукане и потрепване на леда, докато пристъпва към средата на реката, става близко и свое, като това на прекършените съчки в гората.

Градът остава скован от мраз със седмици и чак след това се затопля, реката приижда и от каналите бликват мръсни кафяви води. Автобусите и трамваите отново започват да се движат в центъра на града, хората излизат по улиците с високи ботуши и непромокаеми шапки, а всички училища отварят врати.

В една ясна утрин, след като е завела Аурек на училище, Силвана върви по тъмните улички на Ипсуич. Минава покрай методистката църква с нейната мрачна фасада от жълти тухли и вижда един малък път, по който не е минавала преди. Свива в него, прокарва пръсти по покритите с мъх тухлени стени и се диви на тъмнината, която се събира около краката й, подобно на почернели листа.

Малкият път излиза на павирана улица, пълна с гаражи и работилници. Коли, камиони, микробуси и междуградски автобуси са паркирани навсякъде без ред и препречват пътя. Тя се провира между тях и в края на улицата се озовава в един двор. Над дървените врати на входа виси табела, която гласи: „Хари Голдбърг & Син — Търговци на вехтории и метални отпадъци“. Това беше мъжът, който й продаде обувките. Погъделичква я любопитство, нещо в това място я привлича.

На следващия ден изпича джинджифилов хляб. Половината слага на кухненската маса за Аурек и Януш. Другата половина увива в кърпа и я носи на амбулантния търговец. Той си спомня за нея. Налапва сладкиша и се ухилва, показвайки развалените си зъби и оголени венци.

— Хвърли едно око. Имам от всичко тук, антики и какво ли не още. При мен идват и търговци от Лондон да огледат стоката. Баща ми управляваше това място преди мен. Продаваше кости. Ей тук ги вареше.

— Кости ли?

— Парцали и кости. С това се занимавахме. Продавахме кокали за наторяване. Но вече няма пари в този бизнес. Разгледай наоколо.

Конюшните са пълни с дрехи и стари мебели. В един обор столовете за трапезария са скупчени един върху друг до тавана. Друг е пълен с миришещи на плесен тонове ленен плат. Сред тях спят десетки котки, които се будят с приближаването на Силвана и зорко я наблюдават. Вижда тъмни бараки, пълни с килими и копринени парашути, легла и скринове за спално бельо. За пръв път, откакто е пристигнала в Англия, тя се припознава в нещо. Безспорно е част от тези останки от човешкия живот.