Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Като бях бебе, глътнах едно копче.

— Какво?

— Глътнах едно копче. Ти ме обърна наопаки, за да не се задавя.

Врагът се усмихна накриво.

— Точно така. Глътна копче. Бях забравил. Но ти няма как да си спомняш това, нали?

— Мама ми разказа. Ще ходя ли на училище сега?

— Не. Ще трябва да си останеш вкъщи, докато не изчезнат всички пъпки. Аз отивам на работа. Ти се дръж добре заради майка си.

Аурек отива до входната врата с Януш, плочките под краката му са ледени.

Щом Януш закопчава палтото си и отваря вратата, един порив едва не събаря Аурек.

— Копче значи — мърмори Януш. — Гледай ти. Бях забравил. Ти постоянно пъхаше разни неща в устата си като бебе.

Погледът на Януш е отправен неотклонно към деня, като жребец, който изведнъж е повдигнал глава в полето и е погледнал в далечината. Аурек се примъква по-близо. Стои зад краката на Януш и наднича към танцуващите снежинки навън, към къщите оттатък улицата, към техните сиви прозорци и замръзналите бутилки от мляко на стълбите. Докосва ръката на Януш. Може би врагът ще се опита да го прегърне днес? Ако го направи, Аурек ще му позволи.

— Искаш ли да си направим снежен човек, като се върна? — пита Януш и го поглежда.

— Може ли сега?

— Не, не сега. След работа. Мъжете трябва да работят, нали знаеш? И ти ще работиш един ден. — Януш придърпва шапката плътно над ушите си и потрива ръце. — Затвори вратата, като изляза.

Той тръгва с приведени от студа рамене.

— Върни се по-скоро — прошепва Аурек.

Качва се на горния етаж и се покатерва на леглото до майка си, която изглежда така, сякаш спи — очите й са затворени, а косата й е паднала на лицето.

— Ще си имам ли братче?

Силвана отваря очи.

— Какво каза?

— Бебе.

— Не — отговаря тя и го прегръща. — Ти си всичко, от което имаме нужда.

Аурек се сгушва до нея доволен. Тя е права. Не им трябва бебе.

Започна да вали и почвата под лагера им се разкаля. Силвана почти беше забравила за войната. Тук сякаш се намираха далеч от всичко, в някакъв друг свят. Повдигнаха леглата си по-високо над земята, като направиха платформи от клони и паднали дървета, но всичко беше подгизнало и нямаше как да се изсуши каквото и да било.

Старецът спря да става от постелята си, лежеше увит в собствените си нечистотии ден и нощ. Жена му позволи на Григор да вземе неговия дял от храната. Той седеше и дъвчеше сух хляб, докато старата жена се суетеше около него, пощеше гнидите от косата му и се усмихваше като майка орлица. Елза и Лоти я наблюдаваха и Силвана можеше да съзре ревността в очите им. Старецът се взираше в навеса от клони над главата си. А може би не виждаше небето. Може би не гледаше толкова надалеч.

През деня Силвана бродеше из гората, изминаваше километри с Аурек на гърба си. През някои нощи тя не можеше да понесе мисълта за Григор, така че не оставаше в лагера дори тогава. Взимаше заешките си кожи и правеше легла от папрат за нея и за момчето. Когато една сутрин се прибра, завари старецът да се взира в небето по-усилено от всякога. Съпругата му плачеше.

— Мъртъв ли е? — попита Силвана.

— Какво? — вдигна поглед Лоти, натъжена. — А, той ли? Не, за бога. Не е мъртъв.

— Как може да попиташ подобно нещо? — Кресна старицата. — Да не би да не се грижа за него? Това ли намекваш? През целия си живот съм се грижила за този мъж. Какво ли знаеш пък ти? И каква си ти изобщо? Никога не говориш с нас. Мъкнеш се наоколо през нощта с това твое дете като крадец. Каква полза имаме ние от теб?

Силвана се огледа наоколо за Елза. И тогава разбра. Григор си беше отишъл. Той и Елза бяха заминали през нощта.

Останалите жени си тръгнаха на следващата сутрин, на развиделяване. Не говореха със Силвана и тя гледаше как събират одеялата и вещите си. Лоти, пианистката, беше спряла да носи косата си на кок. Вместо това се спускаше по гърба й на тежки къдрици. Тя и старицата се бяха превили от студа и се движеха като отражения една на друга. Като два горски демона със заплетени клонки в косите. Силвана се радваше, че си тръгват.

Старецът умря седмица след като заминаха. Тя се опита да изкопае дупка, за да зарови трупа, но земята беше замръзнала, а той вкочанен. Освен това одеялата миришеха лошо дори и в студа. Силвана го извлече от подслона му и остави снегът, който беше започнал да вали, да го затрупа. След няколко часа вече беше замръзнал под бялото си одеяло. Тя уви Аурек в заешките кожи, взе го на ръце, зави се плътно в палтото си и тръгна. Докато се затопли, мислеше си тя, вече щяха да бъдат далеч оттук и дивите животни ще са го изяли. Какво обаче щяха да правят двамата с момчето, нямаше никаква представа.