Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Ами да, може и така да се каже. Ако утре още има висока температура, ми се обадете. Но съм убеден, че случаят няма да е такъв.

Януш поглежда към сгушения в леглото си Аурек и го погалва по главата. Той е нормално дете. Дете като всички останали. Лекарят тъкмо го е казал. Заради варицелата се ражда цял един свят на възобновена надежда.

Когато Януш се буди на зазоряване и отива да нагледа детето, температурата на Аурек е изчезнала, а цялото му тяло е обринато. При вида на тези чудотворни пъпки Януш се смее с глас.

— Гладен съм — промълвява момчето, чоплейки една редичка малки червени пришки на бузата си.

— Наистина ли? Това е добре. Ела тук и погледни през прозореца. Искам да ти покажа нещо.

Силвана седи на ръба на леглото. Изглежда замаяна, сякаш синята светлина, която започва да се процежда в стаята, я обърква.

— Виж това — казва Януш, щом поглеждат надолу към един побелял свят. — Сняг. И то много. Сигурно е валяло през цялата нощ.

Обръща се към Силвана:

— Изглеждаш капнала.

Силвана кимва, прозява се и разтърква очи. Отпуска се назад в леглото на Аурек и се сгушва на кълбо, обгърнала коленете си с ръце. Януш се спира за миг да погледа бледата й буза и дългите мигли на очите й, които са затворени, сякаш спи. Спомня си как, когато беше бременна със сина им, преди толкова много години, обичаше да спи в тази поза, с ръце около корема си, сякаш го пази.

Тя отваря очи.

— Благодаря ти за тази нощ. Ти повика лекаря, а аз само се държах като луда и крещях за брезова кора.

— Напомни ми за твоята баба.

— Тя беше добра жена.

— Ти също си такава.

Януш хваща ръката й. Това е най-голямата близост, която е имал с нея от месеци. Болестта на Аурек ги е сближила. Истина е, че момчето е това, което ги свързва.

— Никога няма да те изоставя отново. Дори и да избухне нова война. Няма да замина.

Смята, че моментът е подходящ.

— Силвана, мисля, че трябва да се опитаме да си направим още едно дете. Да дадем на Аурек малко братче.

Тя не отговаря и той се навежда, целува я и усеща устните й да се стягат при допира му.

— Уморена си — казва той, преструвайки се, че не е забелязал това. — Трябва да поспиш. Няма да те притеснявам.

Завива я с одеяло и го подпъхва около нея.

— Хайде — подканва Аурек, — да ти направим закуска. Измий си зъбите и лицето и ще ти направя овесена каша.

Докато момчето се мие, Януш излиза в градината. Всичко тъне в белота, а небето предвещава още много сняг. Около него се сипят пухкави снежинки. Проверява в малкия си парник дали луковиците на далиите са добре покрити с пръст. Кани се да затвори вратата, но се спира, повдига щайгата с луковиците и вади отдолу куп писма. После ги връща обратно. Някой ден ще се отърве от тях. Скоро. Обича Силвана, но не може да се раздели с Елен. Все още не.

Аурек седи в кухнята и яде от паница с каша. Очите му се затварят за сън. Чувства се доста добре, но не може да разбере откъде са се появили пъпките. Не спира да надига горнището на пижамата си да ги гледа. Иска му се да помоли врага също да ги разгледа, но той е зает. Януш седи с гръб към него и чисти ботушите си, лъска черната кожа, като вдига бомбето към светлината и после яростно започва отново да го търка, а лакътят му се движи наляво-надясно като на цигулар.

— Да не ти е студено? — пита Януш, обръщайки зачервеното си лице към Аурек. — Мога да ти донеса одеяло, ако искаш.

Аурек поклаща глава и разчесва пъпките по бузата си.

— Не ги пипай — предупреждава го Януш. — Хайде, яж си кашата.

Аурек лапва една лъжица.

— Добре ни е заедно, нали? Само ние двамата.

Януш оставя ботушите на земята и ги забърсва с парцал.

— Искаш ли някой ден да си имаш братче? Или сестричка? Аурек, слушаш ли ме? Ще е весело, ако си имаме ново бебе, нали?

Аурек се замисля. Сеща се за майка си и поклаща глава. Не иска да я дели с бебе.

— Ами възможно е и да имаме някой ден. Един ден може да ти дадем братче и тогава ти ще си по-големият. Ще трябва да ни помагаш да се грижим за него.

Януш си обува ботушите.

— Не ни остава много време да сме заедно, а? Майка ти те държи само за себе си. Кажи ми сега. Помниш ли гората, където живеехте?

Аурек се намръщва. Мрази този тип въпроси. Започва да рови в паницата си и да разбърква кашата.

— Искам да ми разкажеш — настоява Януш. — Като се върна от работа, може да ми кажеш, нали?

Майката на Аурек никога не говори за гората, а врагът все иска. Аурек мисли, че е тайна между тях двамата, която никой не би могъл да сподели както трябва. Но врагът му се усмихва и Аурек се опитва да измисли какво да каже, за да задържи усмивката там.