Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Той й отговаря на родния им език.

— Виненочервена със златни ивици на ръкавите. Изглеждаше прекрасно в нея.

— Униформите бяха много по-хубави в Полша.

Януш млъква.

— Да. Мисля, че имаш право.

— В цяла Полша ли имахте кина? — пита Дорис.

— Навсякъде — казва Януш. — Много по-големи от това тук.

Силвана му е благодарна, задето защитава спомените й. Тя не понася начина, но който според англичаните всичко, което имат те, е по-голямо и по-добро. Ако слушаш Дорис, ще речеш, че по рухналите улици на Европа тичат диви мечки.

В момента, в който червените завеси се отдръпват настрани и екранът оживява, Силвана е запленена. Фред и Джинджър са влюбени. Всички го виждат, освен тях двамата. Всяка дума, която се отронва от устните им, е погрешната и те спорят през първите две трети от филма. Най-накрая, тъкмо когато изглежда, че напълно са се изгубили един за друг, правилните думи идват и истината излиза наяве.

— Обичам те — казва Фред Астер. — Въпреки всичко.

— И аз те обичам — отговаря Джинджър Роджърс.

И те повече не отместват поглед един от друг.

— Красиво — шепне Силвана, докато текат надписите. — Просто красиво.

Докато вървят към къщи и стигат нагорнището на Британия Роуд, новите обувки на Силвана са й направили мазоли. Дорис и Гилбърт вървят напред и той се оплаква, че кръчмите затварят рано и не е могъл да изпие по нещо, а тя бърбори за пандишпанови сладкиши и дали рецептата на баба й е по-добра от тази на майката на Гилбърт.

Силвана се спира. Сваля обувките си и усеща паветата под краката си.

Януш взема обувките от ръцете й.

— Хареса ли ти филма?

— Страшно много. Толкова отдавна не бях ходила на кино. Фред и Джинджър са прекрасни заедно.

— Прекрасни ли? Ами ние?

— Какво ние?

— Силвана, защо не се опитаме да си имаме бебе? Ще е добре за Аурек да си има братче или сестриче.

Чуди се какво да му отговори, но единственото, което й идва наум, е невъзможността да имат друго дете.

— Виж — казва той. — Ходих да се видя с лекаря… Отидох да го питам за… за нас. Знам, че не си щастлива. Напоследък почти не ми позволяваш да те докосна и работата е там… Докторът смята, че това, което ще ти помогне, което ще те направи по-щастлива, е още едно дете. Още едно дете ще е добре за всички нас.

Силвана вижда, че Януш очаква отговор, лицето му е осветено от уличните лампи.

— Имам мазоли — казва тя.

Януш й подава обувките обратно.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Да.

Той й обръща гръб и продължава напред. Тя бърза след него.

— Съжалявам. Дай ми още време. Аурек още е малък.

— Почти на девет е. Трябва му братче.

— Но ние не можем да си позволим да имаме още едно дете.

— Можем, ако получа тази работа като бригадир.

— Аурек не е ли достатъчен и за двамата?

— Значи не искаш да опитаме?

Силвана поклаща глава. Мисълта за второ дете я ужасява. Тя не трябва да има друго. Не заслужава такова. А как може той да иска това от нея, щом е обичал друга жена — наистина възможно ли е все още да я обича?

Януш пъхва ръце в джобовете си и забързва крачка. Тя го вижда как настига Дорис и Гилбърт и започват да обсъждат филма. Моментът е минал. Силвана го е съсипала. Върви зад тях с обувките в ръка. Иска й се да се върне в мрака на киното. Да потъне в кадифената седалка и отново да се изгуби в сюжета на филма.

— Идваш ли? — пита Дорис. — Май само аз искам да се прибера, преди да завали.

Силвана вижда, че Дорис, Гилбърт и Януш я изчакват, а дъхът им излиза като пара в нощта.

— Разбира се — отговаря и ускорява крачка, а допирът на паважа под краката й е студен и мокър.

Когато се прибират, Аурек спи до огъня, Питър се е свил на фотьойла, а Тони му чете.

— Привет — поздравява ги той и оставя книгата. — Добре ли си изкарахте?

Силвана стои посърнала зад Януш. Чорапите й имат дупки на палците, а един от мазолите на петата й сълзи.

— Много добре — казва тя. — Ще сложа Аурек да си легне.

— Не. — Януш се навежда и взема заспалото момче в ръцете си. — Аз мога да го сторя.

Сърцето на Силвана трепва леко, като го вижда да държи детето. Гледа как го отнася в стаята и нежно допира буза в личицето му.

— И така, прости ли ми вече? — пита я Тони. Той прекосява стаята и внимателно затваря вратата.

— Да ти простя ли? — След като е останала сама с него, Силвана усеща как пулсът й се ускорява. Беше толкова сигурна, че не би се размекнала така, но близостта му я съкрушава.

— За това, че не се виждахме. Липсваше ми. Опитах се да стоя настрана. Не исках да правя живота ти по-труден. Ще се срещнеш ли с мен? — Пристъпва по-близо. — Като взимаш Аурек от училище? Да се видим в парка. Трябва да говоря с теб.