Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Не, прекомерната топлина ще им навреди. Антек, продължавай да натриваш момчето с тази кърпа, най-вече там, където кожата е пожълтяла. Трябва да ги затоплим отвътре.

Силвана ги чуваше да говорят, докато губеше и отново идваше в съзнание. Беше ли извадила късмет? — чудеше се тя… Не трябваше ли и двамата вече да са мъртви? Или пък късметът на момчето ги беше спасил? Затвори очи. Главата й гореше, а тялото й беше като парцал, но сърцето й преливаше от любов към детето.

Бяха бедни селяни — хорицата, които бяха спасили живота на Силвана и Аурек. Дрехите им не представляваха нищо повече от дрипи. На няколко пъти, като се будеше от дълбокия сън, в който непрестанно изпадаше през първите няколко дни, тя си мислеше, че отново се намира в дома на родителите си, а над нея се е надвесила майка й.

Дърварят беше възхитен от спасяването на майката и сина. Наглеждаше ги всеки ден, докато се възстановяваха. Казваше се Антек, а жена му — по-дребна и по-трезвена версия на собствената майка на Силвана — се наричаше Ела.

Стойката на Ела беше прегърбена, бедняшкият й живот я беше оформил така, както вятър извива дърво. Като ходеше, държеше главата си ниско, а гърбът й беше превит като полица, на която да се задържа снегът. Оплакваше се от болки в корема и пиеше бутилки с лекарство с цвят на въглен.

Имаха само една дъщеря — набита млада жена на име Марися.

— В селото, на един час ход покрай реката, има войници — каза Ела, докато натриваше краката на Силвана с гъша мас. — Не трябва да се отдалечаваш от къщата.

— Германци ли? — попита Силвана. Беше в колибата от две седмици и вече бе започнала да се чувства достатъчно укрепнала, че да се ориентира в обстановката.

— Няколкостотин. Нямаме проблеми с тях.

— Хората от селото ни викат кулаци, понеже си мислят, че сме на страната на германците — каза Марися. — Но те ни завиждат, защото не трябва да работим за войниците като тях. Германците не са толкова лоши — продължи Марися, когато майка й излезе от стаята. — Някои от тях са по-добри от животните в селото, които се наричат мъже.

— Какъв късмет такива джентълмени да превземат страната ни — отвърна Силвана.

— Ами да я вземат — каза Марися. — Добре дошли са. Преди да дойдат, ние гладувахме. Сега мога да ям, когато поискам. А и виж — тя повдигна полата си, изви крак и й показа чифт кафяви ботуши с връзки, на малък ток, — тези са от Париж. Ще ти дам да ги пробваш, но не си и помисляй, че ще ми ги вземеш.

Силвана погледна към отеклите си крака. Пръстите й бяха аленочервени, а стъпалата покрити с пурпурен обрив, който стигаше до коленете й.

Марися изпуфтя.

— Ще ти останат белези. А ти какво правеше в гората всъщност? Криеше ли се? Да не си еврейка? Момчето прилича на еврейче.

— Синът ми е поляк. Точно като мен.

— Така или иначе, не ме интересува. Баща ми смята, че ти и детето сте чудо. Ще ви остави тук колкото искате. Аз ще ви оставя, докато не си стъпите на краката.

Силвана се изправи сковано. Струваше й се, че вече е изживяла няколко живота, че в деня, в който Януш я остави сама във Варшава, единият й живот приключи и започна втори. А сега ето я пак — започва отначало. Цяло чудо си е. Но не тя беше то. Тя и момчето бяха намерени в гората, загадка дори за самата нея. В кухнята Аурек беше седнал в скута на Антек, увит в мушами. Учеше го на песен: „Oto dzis dzien krwi i chwaly“, „Днес е ден на кръв и слава“.

Старицата седеше на един стол до огнището и ги гледаше.

— А, ето те и теб — каза Антек и й подаде Аурек. — Ела да седнеш. Тъкмо обяснявах как ви помислих само за купчина дрехи, като ви намерих. Реших, че е само това — камара от одеяла. Бях открил креслото още преди няколко дни. Помислих си, че може да има полза от него. Тези дни се намират много неща в гората. Останали от хора, които се опитват да стигнат до руската част. Пренасят покъщнината си, докъдето успеят, и после я зарязват. Този часовник виждаш ли го? — На варосаната стена беше опрян голям часовник с махало. Една от стрелките му липсваше, а предната част беше направена от дърво с различен от основата цвят. — Сам го поправих. Предполагам, че идва от същия дом като креслото. А после ви видях и ви помислих за купчина дрехи.

— Дали може да ми покажеш шезлонга отново, когато се оправи времето? — попита Силвана. — Носех една чанта. Искам да се върна и да се опитам да я намеря. Също и огърлицата ми. Един стъклен медальон. Сигурно е загубен, но е подарък от съпруга ми.

— Не видях да има чанта, а огърлица никога не съм намирал. Бяхте само вие и това счупено кресло.