Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Сюзън, стига толкова.

— Стига ли? — Тя вдига глава. — Това е само началото, по дяволите!

Януш разхлабва яката си.

— Мога ли пак да погледна колата?

Отмята брезента, отваря вратата, забърсва праха от черната кожена седалка и влиза вътре. После излиза, обикаля я, прокарва ръка по вдлъбнатината на капака и ритва спуканата гума.

— Ще я взема — повтаря и двамата отново се връщат в къщата, където една жена с бяла престилка връчва ревящото бебе на учителя.

— Здрасти, мъниче — казва той и подава детето на Януш. — За жалост, не е съвсем нормално. Направо е сърцераздирателно.

Детето има гъста и рошава кафява коса и когато Януш го взима, то спира да плаче и се усмихва — широка усмивка, която кара очите му да изчезнат и цялото му лице да се набръчка. Януш го държи в скута си и подрусва коляно, за да накара момченцето да се разсмее. То е набито като буца свинска мас и на външен вид не изглежда добре, но той едва се удържа да не му запее на полски.

— Добър сте с него — обажда се учителят, а нещо в гласа му кара Януш да се усъмни, че би искал да му предложи и бебето заедно с колата.

Щом си тръгва, с обещание от учителя да му помогне да извозят колата до Британия Роуд с ремарке, съпругата му му подава едно карирано вълнено одеяло.

— Вземете това. Ще ви трябва одеяло за колата. Късмет с живота тук.

Вижда, че очите й се наливат със сълзи. От нея струи такава тъга, че Януш би могъл да се удави в нея.

— Синът ви е прелестно дете — казва нежно. — А вие сте добра майка.

— За съжаление, не съм никаква майка — отговаря тя. — Надявам се колата да ви донесе радост.

Докато се прибира към къщи с велосипеда, с преметнато на кормилото одеяло, Януш си съставя списък на резервните части, които ще са му необходими. С изключение на една кафява камионетка „Хъмбър“, собственост на семейство, което живее през три къщи от тях, колата на Януш ще е първата на Британия Роуд.

Дотолкова се е увлякъл в мислите си, че не забелязва колата, която отбива до него. Почти се блъска в нея, щом тя спира пред него на бетонния мост над реката.

— Добър вечер — поздравява го началникът му, като отваря прозореца. — Наистина се радвам, че те срещам.

Януш слиза от колелото, приглажда мустака си и застава изпънат.

— Бригадирската работа… Още ли я искаш?

— Да.

— Твоя е. Хубаво е да съобщиш на някого добра новина. Утре ела при мен в офиса.

Стиска ръката на Януш и потегля, помахвайки царствено.

Януш се качва отново на колелото. Спуска се до подножието на хълма и вместо да слезе и да го доизбута нагоре по пътя както обикновено, той усеща прилив на енергия, навежда глава и настъпва здраво педалите, без да поглежда нагоре, докато не стига върха. На върха спира победоносно и поглежда надолу към града, към обграждащите го поля, към устието на реката, което стига до морето и пътищата, които водят чак до Лондон, че и отвъд.

Там горе той е на самия връх на света. И това е една чудесна страна; тук човек може да пристигне само с разбитото си сърце и да изгради за себе си живот. Иска му се да можеше да види баща си и да му сподели новината за повишението. Ще му пише отново. Най-вероятно е безсмислено да праща писма, щом така и не е получил отговор досега, но въпреки това все още го прави. А и защо да не може да си представя, че общува с хората, които му липсват? Може би баща му, където и да се намира, също мисли за своя син?

Януш бута колелото по тясната алея, която делят с Дорис и Гилбърт, отваря вратата към техния заден двор, спуска степенката на велосипеда и го подпира на стената, изчаквайки дишането му да се нормализира. После отива до парника.

Там вътре, сред тубите с нафта, косачката и щайгите с цветни луковици, са писмата. Той ги взима и ги слага в един метален съд. Преди да успее да се разколебае, ги запалва с кибрит. Време е да остави миналото зад гърба си. Да направи това, което е редно. Ако ще имат още едно дете някой ден, той трябва да престане да се вкопчва в миналото. Писмата изгарят бързо, всички нейни думи стават сребърни, а после черни, и малки прашинки от тях се понасят във въздуха. Щом пламъците утихват, той притиска пръсти в кадифения прах и почиства купата.

В кухнята Силвана вдига поглед от тенджерата на печката, в която бърка нещо. Той й се усмихва, след като отваря задната врата и оставя одеялото на масата. Тя винаги като че ли се сепва, като го види, сякаш все още е изненадана да открие, че той е там, до нея. Може би тя забелязва същото изражение и на неговото лице. Може би откликва на неговата собствена реакция, на факта, че той е донякъде облекчен да открие, че тя не е отпрашила на една от своите разходки, от които може и да не се завърне.