Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Не си единствената — каза той. — Няма от какво да се срамуваш. Много двойки са на това мнение. Войната се отрази на всички ни. Честно казано, кой би искал да доведе дете на този свят сега?

— Ще се оправиш, миличка — успокои я Дорис, когато се прибра вкъщи. — Ние, жените, винаги се оправяме. Нямаме избор.

Силвана отново слага забрадката върху розовата кутия. Минали са три седмици, откакто се е съгласила да се опитат да си направят бебе. Три седмици, откакто тя се чувства така, сякаш трябва да гори в ада, и три седмици, откакто Януш е извънредно мил, носи на нея цветя, а на Аурек коли играчки. Той е съвършеният съпруг, докато тя бързо се превръща в ужасна съпруга. Не може да продължава така. Лъжите й се трупат. Рано или късно грамадата ще рухне.

Силвана остана в колибата шест месеца. С радост се впусна в спокойния селски живот. Беше се пренесла в муден и скрит свят и това й изнасяше. Никой не я питаше коя е или откъде тя и момчето са се появили. Беше млада жена, която не се страхуваше да работи. Това беше всичко, от което семейството се вълнуваше. А това я устройваше напълно. Готвеше, носеше вода от кладенеца, разчистваше нивите от камъни и засаждаше посевите през май.

Всеки петък Марися изчезваше някъде и я нямаше с часове. Връщаше се на сутринта на следващия ден със зачервени бузи и торба, пълна с хляб и месо. Веднъж донесе в кухнята волски език и майка й го взе без капка изненада. Силвана попита откъде е намерила такова месо, но Ела се престори, че не чува, а Марися само се изсмя грубо. После постави ръце на кръста си и врътна бедра към Силвана.

— Внимавай. Не викай дявола, че ще вземе да се появи.

Ела боледуваше често и Марися оставяше на Силвана да се грижи за нея. Един ден, докато лежеше превита на две от болка, Ела я помоли да й донесе последното шише с лекарство.

— Какво е това? — попита Силвана, загледана в гъстата мътна смес.

— Чага. Да, на вкус е също толкова отвратително, както и на вид. Но върши работа. Взимам го от един руски доктор, който го прави за мен.

Силвана вдигна бутилката към светлината.

— Руски доктор ли?

— Той се крие недалеч оттук. Много добър лекар е.

Само един човек можеше да й е приготвил лекарството.

Григор. Значи тогава това е била и колибата, от която той беше взимал храната, когато бяха всички заедно в гората. Силвана подаде бутилката на Ела, без да каже нищо, но всеки път, щом погледнеше към полетата, тя се чудеше дали Елза е родила и дали Григор няма да намине към колибата някой ден.

Януш и Елен лежаха един до друг на тревата на една могилка. Под тях Средиземно море изглеждаше като тънка синя линия, която се слива с небето в същия цвят. Отдолу се простираха селца, лозя и градове, размътени и прозирни в маранята. Около тях на туфи растеше мирта с восъчни листа, която ги скриваше от погледите.

— Остани — каза Елен. Главата й беше отпусната на рамото на Януш. — Остани тук с мен. Можем да бъдем щастливи заедно, аз и ти.

Януш й се усмихна.

— Как бих могъл? Ако остана тук, ще ме арестуват.

— Войната няма да продължи вечно.

Притисна пръсти о клепачите й.

— Януш, слушаш ли ме? Ще останеш ли?

Той дръпна ръцете си и я погледна.

— Остани — повтори тя.

Януш си спомни за моряците на пристанището в Марсилия, които разтоварваха стоки от Африка, от Кот д’Ивоар, от места, където слънцето чертаеше карти по загрубелите от морския въздух и солената вода лица. Когато беше слязъл на твърда земя преди почти три месеца, той беше завидял на мускулестите им тела с бронзов тен. Бе слушал гласовете им и се беше опитвал да наподоби пламенността в гласните звукове на речта им, въпросителната интонация в края на всяко изречение. Сега се чувстваше по-близо до тях, сякаш това, че червената му кожа придобиваше кафяв загар, беше част от нещо много по-дълбоко. Смехът им го стопляше, чувстваше се удобно в новата си кожа. „Аз съм французин“, мислеше си той. Беше облян от слънчева светлина и любов, потънал в сън, от който не искаше да се събужда.

Извади снимката на Силвана и Аурек от джоба си и я погледна.

Елен му я взе. Изправи се и тръгна към ръба на скалата.

— Ще останеш ли? — попита тя, държейки снимката над пропастта. — Да я пусна ли?

Януш се поколеба.

— Обичам те — каза Елен. — А ти мен? Да я пусна ли?

Той стисна очи.

— Както искаш.

Елен му върна снимката обратно, той я сложи на земята до себе си, а нея придърпа в ръцете си.