Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Те едва се довлачват през шубраците и стигат до една падина, където голямата водна шир отразява дърветата и облаците. Питър намира дълга пръчка и започва да удря по тръстиковите стъбла. От плитчините се разскачат жаби. Политат птички със сивкави крила, а разхвърчалите се насекоми закръжават лудешки над спокойната повърхност на езерото.

Аурек изритва сандалите си и пристъпва във водата. Краката му потъват в мътилка от утайка и калта засмуква петите му. Нагазва през сплетени зелени водорасли и стига едно място с тръстики. Усеща приятната миризма на размътена кал в носа си. Аурек наполовина е обиколил езерото, когато две изплашени водни кокошки се плъзват по водата. Вижда гнездото им, скрито сред туфа езерен камъш. Трудно е да се достигне, тъй като е на по-дълбокото, но двайсет минути по-късно Аурек се изкачва на брега с няколко яйца в шепите си.

Питър взима една пръчка и смушква Аурек.

— Ауу. Стой надалеч от мен. Смърдиш.

Аурек сяда на безопасно разстояние от пръчката на Питър. Покрай лицето му се разнася дим и той сбръчква нос. Питър е запалил цигара, която е откраднал от кутията на баща си.

— Миналата седмица в Ипсуич е станало убийство — казва той. После си дръпва от цигарата и се закашля. — На една жена са й прерязали гърлото.

Аурек чупи едно яйце, помирисва го, изсипва клатушкащото се съдържание в устата си и го гълта. Не му се слуша историята на Питър. Погълнат е от гората и наситения аромат на пролет. Заглежда се в коленете си — в тяхната белота, така различна от черната кал, която засъхва като напукана кожа на гущер по стъпалата и глезените му. После си обува сандалите и се връща обратно да огледа гнездото на враните. Питър се домъква след него.

— Пишеше го във вестника. Баща ми казва, че е била момиче на повикване. Знаеш ли какво значи това? Има много такива долу при доковете. — Докато говори, Питър размахва цигарата си. — Проститутки. Виждал съм ги с баща ми. Обичат да носят черни дрехи. Дядо вика, че им казват господарки на нощта.

На Аурек не му пука как ги наричат. Звучат му като прилепи. Господарки на нощта. Жени с черни наметала, които летят из въздуха.

— И какво от това? — пита той. — В Полша стават убийства през цялото време.

Поколебава се дали да не разкаже на Питър за нещата, които е виждал. Решава да не го прави. Не иска да се сеща за тях. Спира се под бряста и обляга ръка на големия му ствол.

— В горите има вещици. Дори тук. Русалки. Те са духовете на убити момичета, които седят в клоните на дърветата и подмамват мъжете да намерят смъртта си.

Питър е впечатлен, личи му. Аурек се ухилва.

— Те избождат очите на момчетата.

Питър се разсмива.

— Лъжец!

Изгася цигарата с крак, като стъпква угарката.

— Ще се качваш ли горе?

Аурек кимва. Ще се качи и ще вземе едно яйце. Нищо по-лесно. Ще го занесе у дома на врага. Ще му го подари. Тази идея му харесва. Гордее се с нея.

Изплюва се на дланите си, приема помощта на Питър да го повдигне, хваща се за един клон и се издърпва нагоре. Той е дребен и пъргав и краката му лесно намират малки издатини и местенца, за които да се задържи. Усещането да си горе на някое дърво е страхотно — далеч от всички, да се люлееш на клоните като Тарзан от джунглата. Аурек се спира на половината път нагоре и поглежда надолу.

— Добре ли си? — извиква Питър оттам.

Аурек му помахва. Гнездото над него е огромно, голяма бъркотия от счупени съчки и клонки, увити на кълбо, като мърляво слънце, което се е закачило на дървото.

Той се издърпва до него, но двете врани го връхлитат, удрят го с криле в лицето и вряскат сърдито. Аурек залюлява тялото си по-далеч от дървото, колкото му стига смелост, но птиците не го оставят на мира. Кракът му се изплъзва за миг и той се удря в грапавата кора на дървото, като удря лошо и носа си. В очите му бликват сълзи. Пипа устата си и дръпва ръката си настрани — лъщи в червено. От носа му тече кръв.

Силата в краката му го напуска и хватката му отслабва, но се държи здраво за клоните. Десният му крак се захваща за един клон и той успява да се опре на него. Сграбчва друг клон и отново се издърпва нагоре. Птиците кръжат около него и кълват по въздуха. Аурек затваря очи и се вкопчва в дървото. Плясъкът на крилете го проглушава.

— Аурек — вика Питър. — Не се пускай!

Аурек чува крясъците му, но пръстите му се изплъзват, а птиците продължават да го връхлитат. Прикрива лицето си надолу, кората на дървото драска бузата му, но той се опитва да се задържи, макар и да знае, че ще падне.