Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Аурек надава болезнен вик.

— Мамо! Не!

— Тате! — извиква и Питър и изпуска подноса с яйцата на пода. — Татко, какво правиш!

Те двамата се отдръпват един от друг. Лицето на Силвана е бяло като платно, устата й е отворена, а окото й вече се е подуло и представлява голям морав оток. Какво е направила? Изглежда като ужасяващ призрак. Като русалка, мъртва жена с очи, които могат да ти изтръгнат сърцето.

— Аурек? — извиква го тя, отмята одеялата, с които е загърната, изправя се и припряно вдига чорапите си от пода. — Миличък, не гледай така…

— Няма от какво да се притеснявате, момчета. — Тони тръгва към тях с разперени ръце и по този начин огромната му фигура попречва на Аурек да вижда майка си. — Питър, трябваше да останете в твоята стая, както наредих. Аурек, ела насам…

Но Аурек отстъпва назад. Тони не трябва да го докосва. Той трябва да се махне. Представя си ята от скорци, които се лутат в небето, и тъй като са многобройни, скриват светлината. Вижда кръжащи гарвани, тъмни клони и върхове на дървета. Изгубен е. Изгубен. Отваря уста и оттам излиза неговата птича песен, чуруликането на свраките, фазаните и измъченият крясък на враните.

Той избутва Питър, изтичва през апартамента, отваря задната врата и се спуска по аварийния изход. Стъпките му отекват с метален звън. Но къде би могъл да отиде? Той е сам-самичък. У дома. Само това му идва наум. Обратно към сигурността на Британия Роуд 22. Обратно при врага. Обратно при баща му.

Силвана тупаше завивките в стаята на Марися, когато разкри тайните й. Беше повдигнала сламения дюшек на една страна и отдолу, върху дървената скара, намери снимката на един германски войник. Мъж в униформа с правилно, обло лице. Имаше дълги мигли и топъл поглед, беше дори прекалено красив за мъж. Устните му бяха стиснати, не се усмихваше. До снимката, увит в памучен плат, лежеше албумът с филмови звезди на Силвана. Ватираната й чанта също беше там. Марися може би ги е намерила в гората. Но дали ги беше намерила, след като старецът я беше спасил, или ги беше прибрала, докато Силвана и Аурек лежаха на смъртно легло? Във всеки случай ги беше задържала и ги беше скрила от тях.

В стаята нямаше много вещи. Леглото, един дървен стол. Овално огледалце. Метален сандък в един от ъглите. Силвана надигна капака и надникна. Вътре имаше рокли, шапки и няколко чифта черни копринени чорапи. Намери и пищно избродирана забрадка. Цветя и птички, пресичащи червен източен десен. Тя прибра книгата си обратно в чантата и сложи забрадката на главата си. Марися беше откраднала вещите на Силвана и сега тя щеше да вземе нещо нейно.

Тъкмо се канеше да излезе на чардака и да поиска сметка на Марися в двора, когато чу шум — кола се задаваше по неравния път към фермата. Към колибата идваше камион с покрито с платно ремарке. Спря под големия кестен и от него слезе един германски войник. Силвана се обърна да погледне старицата, която стоеше зад нея.

Лицето на Ела се стегна.

— Този мъж отвън не бива да те вижда. Ще реши, че те укриваме. Не се показвай, докато не си замине.

— Това ли е любовникът й? — Силвана нямаше намерение да пита. Германският войник я беше уплашил повече, отколкото мислеше. Трябваше да разбере кой е.

— Моля?

— Марися. Това ли е любовникът й? Тя спи с германец, нали така?

Ела се усмихна и Силвана съзря в извивката на устните й злоба, която не беше забелязвала досега. Ръката на старицата се стрелна към гърлото й и Силвана видя нещо да проблясва.

— Какво е това? — Тя се пресегна и грубо дръпна ръката на Ела. Възрастната жена носеше нейния медальон, зеленото стъклено дърво лежеше във вдлъбнатината на сбръчканата й шия.

Вече я виждаше ясно — лицето на старицата беше по-сурово, отколкото мислеше — носът й беше зловещо гърбав, а очите й бяха жестоки и хитри.

— Мой си е — каза жената. — Не забравяй, че ние ти спасихме живота. Трябва да внимаваш какво приказваш. Марися храни семейството ни. Жертва се заради нас. Пълните ти бузи са такива благодарение на нея. Войниците взимат храна от всички в селото. Не ни позволяват дори да имаме воденични камъни и сами да си печем хляба. Да не мислиш, че го е искала?

— Значи й е любовник?

— Преди година дойде тук с още войници. Взеха ни зърното. После той се върна сам за Марися. Отведе я със себе си и не я видяхме с дни. Знаеш ли колко плака, като се върна? Затвори се в стаята си в продължение на дни и не искаше да говори с нас. Не само той я беше наранявал. Имало е и други войници. Всички те са си я разменяли.