Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На моменти си мислеше да напусне гората, но споменът за Григор и останалите все още будеше Аурек нощем. Той спря да говори и вместо това започна да издава птичи звуци сам на себе си. И двамата бяха плашливи като сърните и тревожни като зайците, които ловяха.

Преди зимата да дойде отново, те се бяха научили да ядат всичко, което намерят, без да разскачат носове от погнуса. Миришеха като животни, а зъбите на Силвана бяха започнали да се клатят. Косата й порасна дълга и сплъстена. В заплетените й краища се закачаха тръни, а зад ушите й се захващаха листа.

Силвана се вгледа във водата на потока до лагера, който беше устроила, и се опита да разгледа внимателно отражението си в леко развълнуваната вода. Хванеше ли някой кичур пред очите си, можеше да види сиви нишки сред червеното. Отряза я цялата, започна още от сплъстените снопове отзад на тила. Отне й цяла вечност. Отново се погледна в потока. Изчака водата да се успокои и съзря една сянка, която беше самата тя. „Така е по-добре“, помисли си.

После направи същото и с косата на Аурек. И двамата се бяха превърнали в горски създания.

Шотландия миришеше на мокри псета и зелена трева. След като бяха прекарали една седмица в някакво училище, където можеха да се къпят всеки ден и получаваха добра храна, те се качиха на влак в южна посока. Вагоните бяха пълни с войници, а на всяка гара се качваха момичета, които пушеха и пиеха с мъжете. Бруно стана да се разтъпче и се върна с Джийн и Руби. Джийн, която носеше бежова рокля, седна до Януш. Руби, която беше червенокоса и имаше дълъг и прав нос, който я караше да прилича на лисица, седна до Бруно. Януш се усмихна учтиво.

Бруно се пробва с малкото английски фрази, които знаеше.

— Добре дошли. Бог да пази краля. Благодаря. Бих желал един еднопосочен билет до Донкастър. Бихте ли дошли с мен на танци?

— Този си го бива с думите — каза Руби през смях. — Джийн, твоят има прекрасни очи, не мислиш ли?

— Да, наистина. Имаш много хубави сини очи. — Тя посочи първо нейните, а после неговите. — Очи.

Януш кимна. Руби измъкна плоска джобна манерка от чантата си.

— Ето, пийнете малко от това. Ще ви сгрее душата.

Влакът се изпълни с дим, приказки и смях на чуждоземни жени, но Януш седеше и гледаше през прозореца преминаващия хълмист пейзаж и се чудеше как изобщо щеше да се върне във Франция.

Януш не го е грижа за спуканите гуми и смачкания капак. Неговата кола е паркирана пред номер двайсет и две на Британия Роуд, изглежда солидно и благопристойно и той й се усмихва широко като на стар познайник. Рисунката лъщи черна като въглен и колкото повече Януш я лъска, толкова по-горд се чувства.

Когато пристигна, половината улица излезе да гледа, а мъже, които никога не му бяха казвали нещо повече от „Добро утро“ преди, сега се ръкуваха с него и се шегуваха, че са помислили, че премиерът им е дошъл на гости за чай. Закачаха го, че сигурно взема по три смени, та да може да си позволи такава кола, и никой от тях не спомена, че я бяха изтеглили до хълма или че фаровете са счупени, а на предната броня все още стои отпечатъкът на дървото, в което колата се беше забила.

Дорис и Гилбърт Холборн стоят на тротоара до Януш.

— Страхотна кола, „Роувър“ — казва Гилбърт. — Най-доброто от Великобритания. Била е на учител, казваш? Нищо чудно тогава, че е в такова добро състояние. Сигурно се е грижил за нея, нали? Май ти излезе късметът в тази страна.

Януш не му обръща внимание. Някои от работниците недоволстват, откакто са го направили бригадир. Чужденец да ръководи. А Януш се е почувствал обиден и изненадан от това да открие, че понякога и Гилбърт се държи язвително с него.

— Има малко работа по нея. Някои неща трябва да се оправят, но нищо кой знае колко сериозно.

— Обзалагам се, че момчето ти ще се влюби в нея, като я види — допълва Дорис. — Те излязоха с Тони тази сутрин. Видях ги, като тръгваха. Трябва да отбележа, че според мен е много мило от негова страна да ги извежда толкова често…

— И аз си мислех да взема кола — прекъсва я Гилбърт.

— Наистина ли? — Дорис въздъхва шумно. — Да не си се побъркал? Харчиш всичките ни пари за бира, цигари и залагания. От местен ли я купи, Ян?

— От другия край на града е. Искаш ли да я погледнеш отвътре, Гилбърт?

Януш отключва вратата и двамата мъже сядат на предните седалки, разглеждат уредите по таблото и вътрешността на купето.

— Знаеш ли, нашата Джина се вижда с едно момче от Ромфорд — казва Гилбърт. — Не споменавай пред Дорис, но от това, което разказва Джина, ми се струва, че е доста сериозно. Мислех си, че би било добре да имаме кола. Ако наистина вземе да й предложи, тя ще се премести да живее там. Ще можем да им ходим на гости през уикендите. А искам и да попътуваме. Имай предвид, че Дорис твърди, че предпочита автобусите. — Той прокарва ръка по таблото. — На теб няма да ти е лесно да намираш бензин в момента. Трябва да питаш Тони. Той е човекът за тази работа. Може да ти намери всичко.