Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана умолява Тони да я закара вкъщи.

— Трябва да намеря Аурек. Трябва да го открия, преди да е видял Януш.

Тони спира на средата на хълма, за да не видят, че слиза от неговата кола. Тя казва „довиждане“ на Питър, който седи на задната седалка и изглежда уплашен — тежестта на случилото се този следобед се е стоварила на раменете му и го кара да се свие. Изглежда по-дебел от всякога със свитите си на топка юмручета, прибрани в скута, и подутото от плач лице.

— Искам да се прибера у бабини — изплаква.

— Спри да плачеш, Питър — скарва му се Тони. — Силвана, ще се оправиш ли?

— Да. Заведи Питър вкъщи. Моля те, просто ме остави.

— Виж, мога да дойда с теб, да обясним, че момчетата са се объркали…

— Не. Искам да се прибера сама. Ще се оправя.

— Ще бъда в магазина — казва той и излиза от колата. — Силвана, тук съм, ако имаш нужда от мен. Силвана?

— Да — отговаря тя и се отдалечава. — Ще се оправя.

Чувства всичко друго, но не и че ще се оправи. Краката й треперят, очите й сълзят и тя свежда глава с надеждата никой да не я види как върви сковано по хълма.

По-рано носеше кошница за пикник и се разхождаше в гората с Тони и момчетата. А сега светът се беше сринал. Трябваше веднага да се прибере вкъщи с Аурек. Да отиде в апартамента над магазина за домашни любимци беше голяма грешка. Коляното я заболява и тя започва да накуцва.

Ще каже на Януш истината. Ще направи онова, което трябваше да направи още първия ден, в който пристигнаха, когато той ги посрещна на гарата. Просто е. Без повече лъжи. Ах, ако можеше някой да й даде съвет!

Януш ще разбере какъв дар е Аурек за тях. Ще осъзнае, че момчето трябва да бъде обичано и пазено грижливо. Ако иска, могат да се преместят. Да се махнат и да започнат на чисто някъде другаде. Без Тони. Без всичко това. Тя се спира пред къщата и поема дълбоко дъх.

Отвън е паркирана кола и Силвана се чуди на кого ли е. Първата й мисъл е, че може би имат гости, но бързо я отхвърля. Не познават никого. Отваря вратата. Британия Роуд номер двайсет и две. Това е нейният дом. Макар и да няма идея какво посрещане я чака. Кимва на пойната птичка на вратата, сякаш би могла да й донесе някакъв късмет, и после влиза в кухнята, където заварва Януш седнал на масата заедно с Гилбърт и Дорис.

Силвана е наясно как изглежда. Окото й е отекло. На бузата си има порязано. Роклята й, онази, която Януш й е купил, е цялата раздрана, със зелени петна и мъх. Опитва се да пооправи косата си и пръстите й напипват вейка. Решава да я остави, където си е. Знае, че така или иначе изглежда глупаво и без да вади птичи гнезда от косата си.

Дорис проговаря първа.

— Върна се значи, така ли? Защо не остана при твоя засукан мъж?

— Януш, къде е Аурек?

Дорис я поглежда кръвнишки.

— Сега ли се сети да питаш? Баща му сложи горкото дребосъче да спи.

Гилбърт е пламнал и, изглежда, се чувства неловко.

— Дорис, мисля, че трябва да се прибираме.

— Ще си тръгна, когато приключа. — Тя изтупва ръце в престилката си. — Горкото мъниче. Доста гаден номер, ако ме питаш. И като си помислиш, че изпитвах съжаление към теб.

Силвана не обръща внимание на Дорис. Няма да позволи да я сплашват в собствения й дом. Поне не и докато това още е нейният дом. Обръща се към Януш. Той отбягва погледа й.

— Горкото дете — не спира Дорис. — Слава богу, че си има баща, само това мога да кажа.

— Успокой се, Дорис — казва Гилбърт. — Няма нужда да създаваш главоболия и ти. Съжалявам, Ян. Тръгваме си.

Дорис изпръхтява и свива устни. Оставя Гилбърт да я хване за лакътя и да я надигне от стола. Силвана прави крачка встрани, за да им направи път.

— Ясна си ми — прошепва Дорис. — О, да, вече си ми съвсем ясна. Семейно планиране, да имаш да вземаш.

— Дорис! — Гилбърт я бутва настойчиво.

— Ще ти кажа едно. Това няма да ти се размине. Това е почтена улица. Ще си получиш заслуженото, ще видиш.

— Дорис! — повтаря Гилбърт остро. Той избягва погледа на Силвана. — Тръгваме си.

Входната врата се трясва и Силвана ги чува да се карат отвън. Сяда на масата.

— Не знам какво ти е казал Аурек, но не е така, както изглежда.

Осъзнава, че звучи глупаво още докато го изрича. Опитва отново. Надява се да прозвучи по-убедително.

— Бях уплашена и Тони се опита да ме успокои.

Януш скръства ръце.

— Уплашена. И от какво този път?

— Аурек едва не падна от едно дърво. Помислих си, че ще го загубя. Имам право да се страхувам. Светът е опасно място, Януш. Може би за теб не е, но за мен е такова. Усещам го ежедневно.