Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Вярвах ти — казва Януш. — Как си могла да ме излъжеш за… за сина ми? Махай се. Вземи детето, което и да е то, и си върви.

Той влиза в парника и затваря вратата.

Силвана се обръща назад към къщата и вижда Аурек на прозореца на стаята си да потропва с пръсти по стъклото. Тя вдига ръка и му помахва, но той продължава да тропа по стъклото, сякаш не я е видял.

Аурек седи на най-горното стъпало на стълбището и отказва да помръдне.

— Нье. Няма.

— Моля те. Вземи си нещата.

Момчето не иска да говори. Клати се на стълбите и Силвана го хваща за ръката, издърпва го за крака и го извлачва навън на улицата. Аурек хленчи отчаяно, докато тя го тегли насила надолу по хълма, и се опитва да се измъкне от хватката й. Само преди няколко часа го спасяваше. А какво му причиняваше сега?

Чуди се дали Януш ще тръгне след тях. Пресича улицата и си представя как го чува да тича зад тях и да ги вика обратно. Докато върви по-нататък, решава, че ще ги настигне с колелото си, и когато стига главната улица, наистина чува въртенето на колела на велосипед зад гърба си. Обръща се, а по лицето й се разлива облекчение. Но това не е Януш, а някакъв непознат, който надига шапката си за поздрав и издрънчава със звънчето си на Аурек.

Докато стига магазина на Тони, вече е изгубила надежда. Знае, че Януш няма да дойде.

Рано една сутрин в гората те чуха мъжки гласове. Настана някаква суматоха, чуха се крясъци, Силвана и Аурек се скриха в един гъст храсталак и видяха как двама немски войници строяват трима мъже в редица срещу дърветата.

Войниците не бързаха да убият пленниците си. Единият не го свърташе на едно място. Брадата му беше набола, очите хлътнали и празни. Той обикаляше наоколо, вдигаше пушката на рамото си и после пак я сваляше, все едно правеше репетиция — намираше го за забавно. Докосваше лицата на мъжете с цевта. Използваше оръжието като част от тялото си, все едно беше обвиняващ пръст, който той насочваше в гърдите им и с който галеше бузите им. Понякога това не му стигаше и премяташе пушката през рамо, сякаш му пречи. После вдигаше ръка към главите на тримата мъже подред, насочваше палец и показалец като пистолет и се правеше, че отскача, щом отметнеше китка назад.

Другият войник си сви цигара и я изпуши, всмуквайки бузи навътре, докато поемаше силно дима, а структурата на черепа му си проличаваше под сивкавата кожа.

Когато застреляха мъжете, Силвана дръпна Аурек долу на земята, така че лицата им се опряха в пръстта. Във въздуха проехтя звук от изстрели, а земята замириса на гнило. Тя забърса сълзите от лицето на сина си.

— Тихо — прошепна. — Тихо.

Като се стъмни, Силвана и Аурек излязоха от скривалището си и отидоха да огледат убитите мъже. От единия тя взе яке, а от другия палто. В краката на единия лежеше раница, в която имаше половин бутилка водка и малко черен хляб.

Силвана вдигна една шапка от земята и изтърка калта от малката червена емайлирана звезда, забодена на нея. Сложи я на главата си и се усмихна на Аурек. Завъртя глава наляво-надясно и изтанцува малък танц с крака навън като патка. Аурек се разсмя. После тя отчупи един нисък клон и го използва като бастун, накланяше глава ту на една, ту на друга страна, приклякваше и изритваше листа във въздуха.

— Чарли Чаплин — пошушна му тя. — Аз съм Чарли Чаплин.

Аурек започна да й подражава. Смехът му беше тихичък като ромона на бърз поток.

Под проливния дъжд на една бетонна писта насред поле в Източна Англия Януш си представяше фермата на хълмовете над Марсилия. Когато ескадрилата им беше преместена в Йоркшир, той си проправяше път през снега и бленуваше за Елен и нейната сплетена кафява коса.

В Кент гласът й звучеше в ушите му. Искаше да й разкаже за всяко ново нещо, което видеше. Пишеше й писма, в които описваше красивите каменни къщи в селата, английските църкви с техните зелени гробища и големите покои на свещениците. През 1943-та береше цветя и си представяше, че й ги подарява. Когато през пролетта на 1944-та прелитаха над Италия и пускаха пропагандни листовки, описваше хълмовете, полята, градовете. Само за нея.

Елен също му пишеше. Писма, които можеше да не пристигат поред, а понякога идваха и по три наведнъж след дълго прекъсване. Той ги четеше непрестанно, знаеше всяко едно наизуст.

Когато през есента на 1944-та дойде още едно писмо, Януш се настани в едно кресло и го отвори щастлив пред останалите мъже в стола за хранене. Изненада се, щом видя, че е написано на английски. Освен това не беше от Елен. Беше от нейния брат.