Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Скъпи приятелю,

Аз съм братът на Елен. Надявам се, че си добре. Слушал съм много за теб от Елен. Родителите ми също те споменават с добро. Пиша ти с новина, която е нелека за казване. Опитах се да ти пиша и по-рано, но не знам дали писмата достигат при теб. Домът ни пострада от войната, но не беше унищожен и ние все така живеем във фермата. Трябва да ти кажа какво се случи и колко много съжалявам.

Аз и Елен бяхме заедно в града. Льо Пание, близо до пристанището във Вю. Германците ни обсадиха на улицата. Елен беше понесена от тълпата и аз я изгубих. Никой не остана в града. Войниците застреляха всички. Търсих и намерих Елен в една болница. Много съжалявам. Раните й бяха тежки. Тя пита за теб много пъти. Умря в болницата. Съжалявам, че трябва да ти предам тази новина. Мисля, че си добър човек. Завършвам писмото си с благодарност към теб затова, че се биеш в тази война, и за страданията ти…

Януш не чете повече. Сгъна писмото и го прибра в портфейла си. Остана така, заслушан в пулсиращата във вените му кръв, докато не му се стори, че чува как тя се оттича от него. Сигурно кръвта беше изтекла от тялото му, защото не можеше да стане. Глезените, колената и бедрата му се сключваха навътре като ветрило. Главата му се въртеше. Връхлетя го вихър като глас от нечие стенание, а може би това беше неговият собствен глас. Или пък нейният.

А може би това бе звукът на кръвта и сърцето му, което туптеше толкова шумно, докато той всъщност искаше да престане да бие. Хвана главата си с ръце, осъзнал крехкостта на плътта и лекотата, с която хората биваха убивани и разкъсвани от оръжия и бомби, и едновременно с това ужасен от факта, че самият той е прокълнат да преживее всичко.

— Не може да останеш тук, Силвана. Не и в апартамента.

Тони е категоричен за това. Това е първото, което й казва, когато отваря вратата и я пришпорва да влезе вътре по-бързо. Тя си помисля, че вижда паника в очите му. Убедена е, че знае какви мисли препускат в съзнанието му. Как така на врата му бяха увиснали тази жена и детето й? В крайна сметка той е градски човек. Познава местните големци, а бащата на починалата му съпруга е съдия. Не може да си позволи да бъде видян да прибира някакви случайни бездомни или изгубени хора.

Тя се кани да се извини, че е дошла, и да си тръгне. Мисли си за доковете. „Ще отида, ще намеря някой кораб, ще се скрием в него и ще отплаваме.“ Тогава Тони взима ръцете й в своите. Дъхът му мирише на уиски, а погледът му е като на обезумял. Страх. Това съзира в него тя. Казва й, че ще се погрижи за нея. Че няма да я разочарова. Какво ще каже да остане в хотел за през нощта?

Силвана отказва. Не иска да бъде в хотел и хората да я зяпат.

Накрая той казва, че ще я заведе в къщата на брега. Не се сеща за нищо друго.

— Добре — отговаря тя. Как би могла да откаже? Та нали е бездомна.

Смушква Аурек с лакът да го подсети да покаже някаква благодарност, но момчето я ритва по пищяла и я ощипва по опаката страна на дланта, и тя го отблъсква от себе си. Веднага съжалява за постъпката си, придърпва го обратно припряно и той пада в краката й.

— Благодаря ти — казва тя и Тони й се усмихва.

— Нека пийнем по нещо, а?

Тони заобикаля Аурек внимателно, както някой би минал покрай съмнително куче.

— Да пийнем за кураж преди тръгване?

В колата Тони не говори и Силвана е доволна от това. Тя подпъхва одеялото на Аурек на задната седалка, но той я гледа недоверчиво.

— Къде е Питър? — пита настойчиво.

— При баба си и дядо си — прошепва тя. — Скоро ще го видиш. А сега поспи малко.

Градчето Феликстоу лежи между светложълтата пясъчна ивица и откритото бурно море.

Посрещат ги цветни светлинки. Морето е тъмно, чак черно, но светлините от кея и крайбрежната улица греят в червено и жълто, полюшкват се от вятъра, така че цветовете се размесват и стават неопределени в дъжда.

— Кеят преди беше по-дълъг — казва Тони и намалява скоростта. — Част от него беше срутена по време на войната. Би представлявал твърде лесно за приземяване място за германците. Говори се, че ще го построят наново, но ме съмнява. Преди години обичах да ловя риба оттам.

Паркира колата и спира двигателя. Щом Силвана слиза на тротоара, шумът на вятъра се усилва, а дъждът започва да шиба лицето й.

— Това е къщата, в която живеехме заедно с Луси — казва Тони, след като взима чантите й и я побутва към тясната, очукана от времето розова къща. — След като почина, се изнесох. Сега я ползвам за склад. Ще трябва да поразчистя малко, за да направя място за вас.