Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Така ли мислиш? — пита Тони и тя долавя тъгата в гласа му.

— Да, така мисля.

Силвана оставя водата от мивката да се оттече и се обръща с лице към него.

— Искаш ли да се качваме горе? — предлага той и й подава кърпа да подсуши ръцете си.

Стълбището е дървено, няма постлана пътека, а само метални пръчки за придържане, камари с вестници и прах навсякъде.

— Това е кадифето на просяка — обяснява Тони, доловил погледа й. — Така Луси наричаше тези топки прах, които се насъбират по ъглите. Мястото има нужда от почистване.

— Утре ще изчистя — отговаря Силвана и прави опит да не трепне при споменаването на името на мъртвата му съпруга. Това е била нейната къща и той все още се гордее с нея. Гордее се и с това, че е сътворявала поезия от мъртва кожа, косми и домашен прах.

Тони е застанал с ръка на вратата на спалнята. Гледа я, а на нея й се иска да каже: „Моля те, не искай това от мен тази нощ“, макар и да знае, че ще направи каквото той поиска.

— Силвана, когато днес ме целуна, всичко, което исках, беше да те любя в онзи момент, на същото място.

Значи според него тя го е целунала? Така ли беше наистина? Изобщо не си спомняше момента така. Не беше ли именно Тони този, който направи първата крачка?

Той се притиска към нея, преливащ от желание, езикът му търси устата й. Ръцете му стискат бедрата й и тя усеща пениса му през панталоните, притъпения връх на напористата възбуда, опрян в нея. Силвана не помръдва. Стои студена в прегръдките му и знае, че той го усеща.

В ума й избухват спомени. Сега, след като тайната й вече е разкрита, тя преживява смъртта на сина си наново. Вижда жената, на която го бе дала. Вижда лицето й, зачервените от студа бузи, насълзените от вятъра очи. Още не може да осъзнае как е могла да бъде толкова безразсъдна. Как е могла да остави сина си на някой друг?

Тони престава да я целува. За миг задържа устните си върху бузата й. Заравя пръсти в косата й и после се отдръпва.

— Съжалявам — прошепва тя.

— Може да легнеш в стаята до тази на Аурек. Надявам се да не ти е много студено там сама. Мога да ти дам допълнително одеяло.

Силвана е така облекчена, че дори успява да му се усмихне.

— Всичко е наред — казва Тони и се обръща. — Просто имаш нужда от малко време.

Тя седи на леглото, чака Тони да се оправи в стаята до нейната и слуша шумовете, които той издава, докато се съблича — разкопчаването на цип и на копчета, шумоленето на свлечена от гърба риза, тихото разгъване на пижама. Изскърцването на пружините на матрака, когато си ляга, и най-накрая щракването на ключа на лампа.

Когато скърцането от леглото на Тони престава, Силвана слиза на пръсти на долния етаж и взима няколко от натрупаните по стълбите вестници. Колкото и да е уморена, тази нощ няма да успее да заспи.

Преглежда старите всекидневници в дневната в предната част на къщата. В много от тях има снимки на деца — цели групи, стоящи на жп гари или в актови зали, понесли кутии и куфари, и всички те с надпис като загубен багаж. Разглежда ги с часове, а празните погледи на децата й отвръщат. Ами ако Аурек си има майка някъде там? Дали беше спасила момчето, или го беше откраднала? Ами ако някъде там има жена, която чака синът й да се завърне при нея?

Тя гаси лампата и седи в тъмнината, гледа през прозореца, представя си морето, ослушва се за шума на вълните, които се лашкат навън-навътре, навън-навътре, подобно на дишането на спящите горе Тони и Аурек. Щом мъжделивата светлина на деня започва да се процежда и чайките закръжават шумно над кея, тя изнамира една метла и започва да чисти къщата.

Слънцето се намира ниско в небето и градината потъва в сянка. Розите на Януш, всички останали растения и грижливо окосената морава изчезват в мрака. Януш обляга глава на прозореца в стаята на Аурек и се вслушва в празната къща и потискащата тягост на тишината. Ляга на леглото и гледа как тъмнината се разстила в стаята и превръща гардероба в огромна черна пещера.

Неговият син. През всички тези години синът му е бил мъртъв и той не го е знаел. Неговият Аурек. Не може дори да си помисли за момчето, което беше обичал на негово място. Тя бе довела непознат в живота му и му беше казала, че той е неговият син. А дали самото момче знаеше, че е самозванец? Дали то също лъжеше?

Опитва се да си представи гората, в която е живяла Силвана. Там ли се беше научила да бъде така безскрупулна? Само преди няколко дни беше прочел една история във вестника за някакви войници, които не можели да повярват, че войната е свършила, и още обикаляли из горите в Европа. Вейки и мъх били заплетени в брадите им, били полуслепи от сумрачната светлина под дърветата, хранели се със зайци, мишки и катерици.