Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Тони се връща в петък вечерта и в събота сутрин отиват с колата до една борова гора, на половин час път навътре от брега. Гората е обширна и дърветата растат на равно разстояние едно от друго върху светла на цвят почва. Тони ги оставя там и казва, че има да свърши нещо във Феликстоу.

Аурек бере горските гъби, които растат в тревата на края на гората. Не си спомня някога да се е учил да ги бере. Това е нещо, което някак си винаги е знаел да прави. Забелязва една туфа зелени мухоморки, прикляква до тях и вади ножчето от джоба си. Със сигурна ръка ги отрязва, отделяйки дебелата кръгла торбичка от основата им — знае, че отровните гъби я имат. Тези предизвикват смърт след ден-два. Няма лек. Полага ги на земята и ги оглежда. Ако Тони умре, може би ще могат да се върнат вкъщи? И без това вече е лошо момче. По негова вина са тук.

— Какво правиш с тези гъби?

Аурек подскача. Не е чул майка си да се приближава зад него. Отбягва погледа й, но е убеден, че тя може да прочете мислите му, затова ритва гъбите и ги стъпква, докато не станат на каша.

— Погрижи се да почистиш ножа си добре. Тези са опасни. — Силвана се усмихва и слага ръка на бузата му. — Тук е чудесно, нали? Само ние двамата. Както преди.

Би искал и врагът да е с тях, да му обяснява как работят телефоните и какво задвижва моторите. Врагът би могъл да му построи къщичка на дървото. Може да им направи хубав дом сред дърветата. Аурек се протяга, докосва косата на майка си и навива един кичур около пръстите си.

— Нещо лошо ли направих? — пита я той, а тя се разсмива гласно така, сякаш е казал голяма смешка.

По здрач, когато Тони идва да ги вземе, най-големите прилепи, които Аурек някога е виждал, започват да се спускат сред клоните. Намира си един умрял и майка му убеждава Тони да му позволи да го задържи.

Аурек го слага на верандата, където той изсъхва като кожа, но няколко дни по-късно вятърът го грабва и го отнася. Аурек го търси с дни по брега, пълзи под бараките на плажа и рибарските колиби, сред зелени мрежи и плетени кошове за омари, пръстите му преравят мокри вестници, въдици и захвърлени розови рибешки черва.

— Добре ли е за него да тича свободно из града? — пита Тони, когато пристига следващия петък, а Аурек се прибира, вмирисан на риба.

— Не може ли Питър да дойде да си поиграят?

— Той е при баба си и дядо си.

Аурек седи на стъпалата пред входа, запушил е ушите си с пръсти и се прави, че не чува какво си говорят. Опитва се да си представи звука, който рибите издават под водата, чуди се дали пеят една на друга както птиците.

— Не трябва ли Аурек да тръгне на училище? Тук сте от две седмици. Не искаме да идват да ни разпитват от Социалната служба.

— Още не е готов за училище.

— Какво е това по косата му?

— Катран. Пак е бил при корабостроителниците.

— Не бива да му позволяваш да обикаля така. Мога да му донеса един заек. Или куче. Да си има домашен любимец. Може да помогне да си стои вкъщи.

— Не — казва Силвана. — По-добре да почакаме.

— Какво да чакаме?

— Подходящия момент — отговаря тя.

Аурек изважда пръсти от ушите си. Знае, че няма да получи домашен любимец. Майка му не е щастлива на крайбрежието. Подходящият момент никога няма да настъпи.

В летните жеги Силвана захвърли дрехите. Натри борова мъзга по телата им, за да не ги хапят комарите, и огради лагера им с клони от калина, за да не приближават войниците. Магията подейства. Откакто го правеше, по-малко от тях идваха наблизо.

Понякога лягаше на земята там, където слънцето проникваше измежду клоните, и усещаше как лъчите се придвижват по тялото й. Около нея пълзяха мравки в дълги черни колони, тя можеше да чуе трополенето на крачетата им, шумулкането на съставните части на телцата им в забързания им ход. Чуваше щракането на челюстите на някакъв бръмбар в гнилата шума. Звукът от пълзящите по кората на дърветата мокрици беше като скърцане на зъби точно до ухото й. Бръмченето на някаква муха я проглушаваше.

Тя се превръщаше в дърво. Тялото й беше твърдо като дъб, а кожата тънка като листата на бяла бреза, които тя и момчето ядяха през зимата. Понякога си представяше, че е старица и умира, виждайки само малък отрязък от небето през клоните. Ако някой я намереше, щеше да я дръпне за ръцете и да разбере, че е направена от дърво.

Може би щяха да измайсторят нещо от нея. Масичка за кафе или пък сандък за спално бельо. Беше сигурна, че вътре в нея са отбелязани кръговете на живота й, като на дърво. Гладните години и целебните дебели обръчи, обрамчили разбитото й сърце.