Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Прощавайте, сър. Не ви видях.

— Не ме изненадва. Отвратително време — каза офицерът, когато Януш отстъпи да му направи път.

— Надявам се самолетите да се приземят безпроблемно тази вечер, сър.

— Няма да кацат тук. Видимостта е по-малко от триста метра горе над пистата. Отклонени са към един терен на север. Ще уведомя всички, щом екипажът ни стъпи на твърда земя.

Януш го последва в столовата. Зачака. Съобщиха им новината час по-късно.

Ескадрилата е летяла на сляпо в плътни непрогледни облаци. Само пет от всички тринайсет самолета са се приземили успешно. Този на Бруно се е разбил в една нива и е избухнал в пламъци.

Януш се придържа към всекидневните си задачи. Работи възможно най-много часове във фабриката, после се прибира вкъщи и поправя разни неща — счупената степенка на кухненския стол, задната врата, течащото кранче, тръбите в съседната стая, — но дори две седмици и три дни, след като е казал на Силвана да си тръгне, той все още не може да намери достатъчно неща, които да го занимават.

Душевната болка го изгаря като треска. Не може да спи. Мускулите в тялото му потрепват, мислите му препускат и щом съмне, той отмята завивките, облича се и бързо слиза в градината си. Дотолкова е изгубен в мъката си, че това е единственото, което може да стори, за да се спре да не излезе да обикаля улиците и да си търси поводи за сбиване.

Орловият нокът, който Януш е засадил покрай дървената ограда, е напъпил, а бодливата зеленика до навеса е станала наситенозелена. Януш грабва орловия нокът за стъбълцето, нежно като оголено гърло, смачква го в юмрука си и го изтръгва от оградата. Няма вече цветя. Няма вече градина в предградията. Няма вече жена и син. Хваща лопатата си и започва ядно да откопава яките корени на зелениката. Изкоренява розите, изсича цветовете с косата, прекатурва храстите с крак и натрупва осакатените им останки на погребална клада в средата на моравата.

Градината винаги е представлявала една мечта. Мечта синът му да играе на зелената трева, а съпругата му да подрязва английските рози на цветните лехи. А сега вече не останаха мечти. Започва да припръсква, но той продължава с опустошаването — доставя му някакво удоволствие да изкоренява растенията и да превръща моравата в разорано парче земя. Иска черна почва. Гола земя. Нова и нашарена с камъни.

Сигурно си е загубил ума, но при всички случаи не може да спре да копае. Мускулите му помпат като двигателни бутала. Блъскайки с рамена като работен кон, който тегли плуг през дълбока глинена почва, той натиква лопатата в пръстта с безмилостна мощ. Хвърля лопатата на земята, влиза вътре, изнамира някакъв стар вестник, напоява го с горивото за косачката и го пъхва в кладата. Запалва го и се отдръпва. Около него се кълби дим, пари на очите му, а миризмата от тлеещите растения изпълва въздуха.

Дъждът се усилва, но той още не преустановява работата си. Продължава, въпреки че жаравата в кладата е угаснала, задушена от дъжда и големите снопове зелена трева и растения, които той безполезно трупа отгоре й.

— Какво правиш, по дяволите? — Гилбърт го гледа през оградата.

Януш отстъпва извън дима.

— Разчиствам — отговаря. — Отървавам се от всичко това. Остави ме на мира, моля те. Това си е моя работа.

После отново пристъпва в разпростиращия се, задушлив пушек.

Силвана не е сигурна, но Тони настоява. Докато говори, се усмихва и маха с ръце като дете на Коледа.

— Няма страшно. Ела горе. Имам подарък за теб. Нещо специално.

Тя пристъпва през отворената врата на спалнята. До този момент е избягвала да влиза в тази стая. Избягвала е спомена за неговата съпруга, която сигурно още се спотайва в тапетите с рози и лакираните дървени мебели.

— Тази къща натъжава ли те? — пита го тя. — Мислиш ли за съпругата си, когато си тук?

— Не — отговаря той и я побутва да влезе. — Не, ние не сме прекарвали почти никакво време тук заедно. А откакто я няма, винаги съм имал наематели. Къщата е пренареждана няколко пъти. Не е останало нищо от вещите на Луси.

Силвана сяда на тоалетката, около която като спретната пола е надиплена басма. Тя събира колене и оглежда стаята подробно — розовото сатенено покривало на двойното легло, таблата му с малката лампа, а над него — рисунка на планински пейзаж със зелени хълмове, които се спускат до езеро, покрай което пасат овце.

Тони размахва в ръката си ключ и отваря един голям гардероб, пълен с дрехи. Керемидени, тъмнозелени, яйченожълти, резедави, с цвят на сьомга, светло сини, черни, перленорозови, кремави, златни и сребърни. Кожи, коприни, панделки, кадифе, пера, перли и пайети. Вечерни рокли, шити по поръчка сака, ежедневни рокли, костюми с панталон, копринени нощници, блузи с миниатюрни перлени копчета. Силвана прокарва ръка през всичко. Тони се смее и вади едно палто да може тя да го разгледа.