Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Трябваше да ги остави там. Да остави Силвана да си живее в нейната лудост. Семейството на Елен щеше да го приеме. Можеше да се върне там след войната, да замине за Франция и да си намери работа в Марсилия. Или пък в Канада. Имаше обявени работни места за бивши военни в Канада. Можеше да започне живота си на чисто там. Това трябваше да направи.

Беше си представял, че мирът ще му донесе някакво чувство на принадлежност. По време на войната тя го беше крепила — тази представа за мира. Беше вярвал в нея, все едно е сезон, който някой ден ще настъпи. Войната бе като несекваща зима, низ от повтарящи се с години декемврийски и януарски месеци. Мирът трябваше да бъде лятото. И Януш беше решил, че то най-после е настъпило, когато взе тази къща, устрои живота си в това малко английско градче заедно със съпругата и сина си.

Той се изправя, разтърква челото си, тъй като го мъчи главоболие, и загасва светлината. Отваря прозореца и вдишва нощния въздух, долавя аромата на дърветата, дъха на бор, острата миризма на гъби и влажна земя. Във въздуха се носи и лек мирис на открит огън и тор. Като затваря прозореца, забелязва, че рамката е изгнила около резето. Ще се заеме и ще го оправи на следващия ден. Къщата е единственото сигурно нещо, което има, и проклет да е, ако позволи да се разпадне.

Оправи леглото на Аурек, разбухна възглавницата и взе раираната пижама, която намери отдолу.

Дори не го е погребала. Не може да спре да мисли за това. Оставила е трупа на сина си в някаква ръчна количка. На неговия син. Как би могъл да й го прости?

Лежи буден в своето легло и не може да заспи. Още държи пижамата на момчето в ръцете си. Иска му се да вярва, че Силвана е допуснала грешка. Не е ли възможно да лъже за Аурек? Януш пуска пижамата на пода. Знае, че не е излъгала. Съзря истината в очите й. Неговият син е мъртъв. Взира се в празното легло на Силвана. Изпитва страх, стомахът му е свит както по време на войната; несигурният свят, който обитаваше Силвана, се беше превърнал и в негов.

Пали цигара и опарва пръстите си, докато гледа как клечката кибрит догаря. Пали нова, палецът му се покрива със сажди, кожата се зачервява, а в него се надигат болка и толкова много скръб, че би могла да го разкъса — скърби не само за един син, а за двама.

Аурек слуша чайките. Все още не се е съмнало и небето е отрупано със звезди, но птиците мяукат като изоставени котета. Той отваря прозореца, надвесва се през него и започва да имитира крясъците на птиците, докато една жена от няколко къщи по-надолу не се подава от собствения си прозорец и не му казва, че ще го обеси, изкорми и разпарчетоса, ако не си затвори шибаната уста. После си ляга пак на походното легло и се опитва да заспи с надеждата, като се събуди, да е отново в неговото си легло на Британия Роуд.

От пет дни са във Феликстоу. Още е с дрехите, с които е пристигнал, а майка му като че не забелязва дали той е там, или не. Вечер тя прелиства купчини с вестници и му показва снимки на деца, които той не иска да вижда. Не ги познава. Защо би искал да ги гледа? Тя също не ги познава, защо тогава плаче за тях?

Тони се е върнал в Ипсуич. Каза, че трябва да отваря магазина за животни, че трябва да изглежда сякаш си живее постарому, за да не предизвикват подозрение. Гледа Аурек така, все едно е лошо момче. Като си тръгна, Тони обеща да се върне за уикенда. Аурек не разбира защо, но щом го казва и дава на майка му пари, обяснявайки, че трябва да стигнат за седмицата, тя се разплаква.

Миналата вечер, в сряда, някакви мъже ги бяха стреснали. Почукаха на вратата, изнесоха разни кашони и после внесоха бали с памучни чаршафи. Майка му им каза, че е домашната помощница на Тони. Мъжете надигнаха шапки и й благодариха, а после също й дадоха пари. Аурек се скри от тях. Направи си гнездо от една бала с чаршафи.

През деня майка му се носи наоколо като сомнамбул. Броди по плажовете и той я следва, влачи се след нея, подритва пясъка и си събира мидички и счупени стъкла. Ако огладнее, му купува захарен памук — розови и зелени облаци, от които го болят зъбите и му текат лигите. По езика му се топи прелестна сладост и той отхапва лакомо, захарта разранява ъгълчетата на устата му, а по косата му се лепят сладки конци. Когато яде така, майка му спира и го гледа. Понякога дори се усмихва за миг. После свежда глава, оглежда краката си и тръгва отново.

Не я пита за врага, но всеки път, щом чуе нечии стъпки пред къщата или види мъж да върви сам по брега, се чуди дали не е той, неговият баща, който е дошъл да ги отведе вкъщи.