Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На вратата има два тежки катинара и Силвана стои разтреперана под дъжда, докато Тони тършува за ключовете из джобовете си и се мъчи с ключалката в тъмното. Аурек тича нагоре-надолу по улицата, но тя не си прави труда да го извика обратно. Така или иначе, не би дошъл. Най-после Тони ги пуска вътре и включва електричеството от таблото в коридора. Щом лампите светват, Силвана примигва от изненада.

Коридорът е пълен с кашони. Кутии със сапун, прах за пране, бисквити, шоколадови бонбони, пудинг и цигари са натрупани до тавана. Мястото наистина прилича на склад. Пред тях има стълбище, което води към втория етаж, отрупано с камари от вестници.

— Ще стоплим тук — допълва Тони, отмествайки една дървена щайга от пътя си. — Извинявам се за кашоните. Повечето от тях ще бъдат изнесени съвсем скоро.

Жизнеността му се е изпарила. Изглежда смутен и несигурен и тя усеща, че това е част от живота му, на която малко хора стават свидетели.

— Каква е тази миризма? — пита Силвана. Отнякъде се носи сладникав аромат.

— Охх. Имам кашон с банани някъде тук. Утре ще бъдат отнесени. Влизайте. Знам, че е голяма бъркотия, но поне ще имате покрив над главите си.

Силвана и Аурек изчакват Тони, който е излязъл да купи риба и пържени картофи, в студената дневна стая, седнали на кашони с консервирано говеждо. Аурек е с гръб към Силвана и тя знае, че й е сърдит. Опитва се да звучи бодро.

— Това е приключение — обяснява и почти се задавя от сълзите, които се загнездват в гърлото й. — Е, аз съм гладна — продължава тя, след като не получава отговор. — Искаш ли да сложим масата за вечеря?

Момчето се свива на кълбо и й обръща гръб, така че тя го оставя само и отива в кухнята — тясна стая, по-модерна от нейната, с подхождащи си шкафове в бледожълт цвят „формика“. Отваря най-различни шкафове и чекмеджета, всяко от които пълно с консервирани плодове, докато най-накрая намира няколко чинии, ножове и вилици. Като се връща, Тони премества кашон с джин от масата и тримата сядат да вечерят.

— Май си гладен, Аурек — казва Тони. — Не знаех, че можеш да изядеш толкова.

За Силвана това не е нищо ново. Момчето винаги яде така, сякаш храната пред него може да се окаже последното му ядене, и тя отдавна е забравила, че останалите деца не правят така. Поглежда към него. Напоследък се е променил. Поналял се е и косата му е по-дълга и гъста.

— Къде го слагаш всичкото това? — пита Тони. — Да нямаш глисти, а?

Аурек изведнъж става неспокоен.

— Това е дълъг гърчав червей, който ти изяжда храната, преди да си успял да вземеш полезното от нея. Много деца ги имат.

Силвана тръсва глава и хваща ръката на Аурек.

— Аурек, той само се шегува.

— Разбира се, че се шегувам. Не исках да те разстроя, човече. Ето, вземи си от моите картофки. Майка ти е права. Добре е, че си хапваш.

След като се нахранват, Тони пуши цигара и чете вестник. Аурек е седнал на пода в кухнята, а Силвана мие чиниите. Щом приключва, се връща в дневната с панорамните прозорци и чува как Аурек се примъква след нея. Заглежда се в нощта навън и в светлините на корабите в морето. Въпреки всичко изпитва облекчение, че си е признала всичко пред Януш, че му е казала истината. От много време насам той заслужаваше поне това. Донякъде е облекчение, но може би е и най-глупавото нещо, което някога е правила. Поглежда детето и изпитва страх. Къде отиваше сега обещанието, което му беше дала? Кой щеше да бъде негов баща?

Силвана приготвя ваната на Аурек. Развива кранчетата докрай и от тръбите потича кафява вода. През отворената врата звучи класическа музика от радиото. Благодари на Господ, че не е Шопен. Ако чуе полска мелодия сега, ще се срине. В банята се надига пара и Аурек се появява на вратата.

— Ето те и теб — казва тя. — Ваната те чака. Не стой твърде дълго.

Започва да го съблича, но той я отблъсква.

— Не — сърди се той. — Сам ще се съблека. Махни се.

— Не говори така.

Аурек отново я отблъсква от себе си и Силвана се отказва. Стои и го гледа. Още има кал по косата и краката му. На фона на бялата кожа на прасците му изглежда така, сякаш е обул къси чорапи и е с жартиери. Иска й се да го топне във ваната и хубаво да го изтърка, но знае, че той няма дай позволи.

— Добре — въздъхва. — Както кажеш.

Слиза долу и пак се заглежда в рибарските лодки. Не знае колко време е стояла така, но изведнъж усеща Аурек да стои до нея, да гали ръката й и да обляга глава на рамото й.

— Искам да си отида вкъщи.

— Скоро — обещава му тя и го гушва. — Скоро. Ще се оправим, миличък мой. Ще видиш.