Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

В края на гората, между полята и храсталаците, Януш обръща калната земя с лопатата, изравяйки червеи за птиците. Дланите му се покриват с мазоли, докато копае. Ноктите му почерняват от пръстта. Слънцето се показва на синьото небе и нагрява гърба му.

Първото дърво го изпотява. Корените са по-силни, отколкото си е представял. Изкарва цялата сутрин в копане, но работата е тежка с всичката тази трева отдолу. Цялата земя е обрасла с твърд буренак. Трева до коленете образува килим, който покрива почвата и не позволява площта около дървото да бъде разровена.

След като най-после успява да открие корените на брезата, той вижда, че са оплетени в разклонения и възли, дебели като въжета, които не може да разплете. Такъв е и той. Оплетен в английска земя. Хваща лопатата си, забива я яростно в земята и я настъпва с цялата си тежест, освобождавайки последния корен на дървото. После внимателно изважда фиданката от почвата.

Автобусът закъснява. Щом пристига, Януш се качва, но кондукторът поклаща глава.

— Не можете да внесете това, господине.

— Ох, но сигурно ако го кача в багажното… — Усеща как се бори с думите, а полският му акцент му се пречка. Това никога не му се е случвало. Английският му е безпогрешен. Но сега, по някаква причина, езикът му прелива от полски гласни звукове. Опитва отново, но чува същия силен акцент: — Иззмил зъм корените. Чисто е.

— И какво ще вкарате следващия път, пилета ли? Тук да не е пустинната част на континента? Погледнете я, цялата е в кал. Какво ще си рекат останалите пътници?

Януш поглежда към пътеката на автобуса. Има още само един човек — възрастна жена, която изглежда заспала.

— Добре — казва. — Щом държите да сте толкова заядлив, няма да се кача на вашия автобус.

Нека смели това, мисли си Януш, докато гледа как автобусът заминава. Премята дървото на рамо и начева дългия път към вкъщи.

По-късно през деня около него в градината са разхвърляни буци пръст. Когато дупката става достатъчно дълбока, той наръсва вътре тор от костено брашно. Това дърво ще бъде обгрижвано, докато корените му не се враснат достатъчно дълбоко, така че да може да стои изправено само. Той няма да го изостави. Дървото е само начало. Първата стъпка.

Той ще стане част от тази земя, но по неговия си начин. Бил се е на страната на англичаните, носил е тяхната униформа, научил е техните песни и шеги. И е живял достатъчно дълго тук, та да знае, че тази къща в предградията е неговата крепост, в която той може да прави каквото си поиска. За какъв се беше помислил и без това, да се опитва да създаде съвършеното английско семейство и съвършената английска провинциална градина? Да вървят по дяволите! Внимателно, много внимателно, той намества крехката фиданка. После връща почвата обратно, притиска я надолу и утъпква пръстта с пета, заравяйки корените надълбоко като скрита в земята тайна.

Полива я всеки ден, брои листата й и бди за какъвто и да било белег за болест или порок. Това първо дърво е за Аурек. За сина, който умря. Следващото ще бъде за сина, който живее.

Силвана, Тони и Аурек се разхождат по пясъка, слушат крясъците на чайките и монотонния плясък на вълните. Тони сваля обувките и чорапите си, навива крачолите на панталоните си и застава до ръба на водата с Аурек. Щом някоя по-голяма вълна се разбие до тях, изтанцува няколко крачки назад, а Аурек пищи и бяга нагоре по брега.

— Така, отивам да поплувам — виква Тони, за да заглуши шума на вятъра, после сваля ризата и панталоните си и ги подава на Силвана. — Ти сигурна ли си, че не искаш да влезеш?

— Да — отговаря тя и го гледа как стяга ластика на банските си гащета. — Добре ни е тук. Ще те изчакаме.

Силвана и Аурек сядат под един насип от сребристи малки камъчета, който ги пази от вятъра. Там е по-топло и тихо. Тони влиза в кафеникавото море, силните му космати крака си проправят път срещу течението, докато се бори да остане изправен. После се потапя под водата, отново се показва и тръсва глава като мокро куче. Силвана гледа как подскача нагоре-надолу, изчезва и се появява с всяка нова вълна, докато накрая не се превръща в малка точица далеч от брега.

Тя отваря дамската си чанта и вади отвътре пощенска картичка със снимка на крайморската улица и дългия кей, който стърчи навътре в морето. Картичката е хубава — с наситено синьо небе и пясък с цвят на жълтък. Пише кратичко съобщение на Януш, същото, което е пращала и на останалите картички. По една всяка седмица с адреса на къщата на Тони. Януш не й е отговорил. Минали са два месеца, откакто напуснаха Британия Роуд. Това е последната картичка, която смята да изпрати. След това ще се опита да го забрави. Веднъж вече бе успяла в Полша. Ще се справи и този път.