Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Щом изгряват звездите, Силвана и Аурек се сгушват един в друг на плажа. Януш ги е оставил. Тя беше провалила както него и момчето, така и клетото й мъртво бебе. Вижда как Тони ги търси на кея. Тази вечер не би могла да се престори, че всичко е наред. Той стои под уличната лампа, поглежда часовника си и тръгва обратно към къщата. Силвана гледа как се отдалечава.

Придърпва момчето в скута си и двамата стоят така, докато солената влага не се просмуква в дрехите им и Аурек не я моли да го заведе да спи.

Входната врата е отворена, а лампата в коридора е оставена да свети. Силвана и Аурек се качват на пръсти горе. Докато той се пъха в леглото, тя отваря вратата на основната спалня. Тони похърква лекичко. Силвана слиза на долния етаж, взема няколко от струпаните из цялата къща вестници и започва да рови из кухненските чекмеджета. Намира една ножица и я занася в дневната, където разгръща вестниците и започва да изрязва снимки на деца. Отнася се към това като към работа, преглежда последователно страница след страница. Като намира някоя детска снимка, спира и изчита статията към нея. Все още не може да чете много добре на английски, но бързо разпознава определени думи и изрази. Сираци… изчезнали… изгубени… последно видени. Трагична история. Майчина мъка. Понякога децата на снимките се усмихват така, сякаш виждат духовете на семействата си около себе си. Всяко едно лице я кара да пролива сълзи за собствения си мъртъв син.

Работи мълчаливо, докато пред нея не се натрупва купчина изрезки. Поглежда нагоре, да отпочинат очите й, и вижда светлините на крайбрежната улица. Дори и когато живееше в гората, не се бе чувствала толкова изгубена, както в този момент.

Един войник слезе от първия камион и вдигна ръце така, все едно приближава две хванати натясно животни.

— Само спокойно — прокънтя гласът му. — Знаете ли? Разбрахте ли вече?

Силвана отстъпи назад и придърпа Аурек в прегръдките си.

— Войната. Свърши вече. Говорите ли английски? Полску?

— Полску? Так.

Той привика още двама мъже, които слязоха от автомобилите си и се приближиха. Един от тях подаде на Силвана метална манерка, увита в сбруя, която тя пое предпазливо.

— Не се плаши, вода е — каза той. — Пий. Ето така. — Той подложи ръка до устните си и се направи, че пие.

Силвана взе манерката и наклони глава назад като него. Водата се разля по брадичката й. Тя надигна още и остави студената вода да се разплиска по лицето й.

— Давай, няма проблем. Но ако искаш, може и да пиеш. — Той слага палец пред устните си и издава гъргорещ звук.

Аурек се кикотеше и пръхтеше. Тичаше в кръг с опрян в устата палец. Силвана погледна назад към гората. От цялата колона автомобили ги наблюдаваха мъже. Аурек не спираше да се смее и Силвана също се разсмя. Когато спря и огледа всички онези лица около себе си, се изненада. Изглеждаха нещастни. Сякаш бяха изгледали твърде много тъжни филми. Или може би си мислеха, че тя го беше направила.

Един от войниците се приближи и я заговори на полски.

— Как се казваш?

Тя се замисли за момент. Коя най-добре да каже, че е? Марися? Ханка? Изкашля се и усети гърлото си пресъхнало от усилието да говори. Реши да бъде себе си.

— Силвана Новак.

— Имаш ли някакви документи за самоличност?

Тя погледна към Аурек, който си играеше в пръстта до нея, придърпа го в краката си и го притисна по-близо.

— Синът ми.

— Добре — каза войникът. — Мога ли да видя документите ти?

— Синът ми — повтори Силвана.

Войникът скръсти ръце и я погледна въпросително.

— Къде живееш?

— Коя година сме?

— Хиляда деветстотин четирийсет и пета. Откъде си?

Силвана погледна назад към гората и дърветата. Вече нямаше нужда да се крие.

— Варшава — отговори тя и се зачуди дали градът все още съществува. — От Варшава сме.

Януш побира в колата десет дървета. Жалко, че ще изкаля тапицерията, но това са последните дървета, които смята да пренесе. Градината вече е гъсто засадена и макар да знае, че брезите понасят пренаселването, все пак иска да им даде възможно най-добрия шанс да оцелеят. Иска му се да имаше някакъв друг начин да пренесе дърветата, а не да пълни колата си с кал, но Гилбърт му обещава да му помогне да я почистят, като се прибере.

Той изравя една бреза от храсталаците, а Гилбърт го чака със старо перде, в което да увият корените.

— Все пак си мисля, че трябва да му удариш един бой.