Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

И все пак пътуването още не беше приключило. Насочиха ги към един изчакващ влак, претъпкан с пътници от кораба. Щом влязоха в Лондон, Силвана намести Аурек в скута си и го притисна плътно до себе си. Влакът се тресеше и тракаше и най-накрая спря със свистене. Вратите се отвориха и пространството се изпълни с врявата на хора, които си викаха един друг, и с писъците на ревящи деца. Тя се нареди на опашките, за да излезе от влака, и най-после стигна до една отворена врата. Поколеба се. Гарата изглеждаше огромна. Един пазач на перона й подаде ръка да слезе.

— Хайде, госпожице. Трябва да слизате.

Силвана пристъпи долу. Нагласи забрадката си и се огледа сред тълпата, опитвайки се да разпознае Януш сред всички чакащи.

— Пристигнахме — прошепна колкото да успокои момчето, толкова и себе си. — Пристигнахме.

Силвана лежи будна в леглото си, заслушана в развилнялата се отвън лятна буря. Чува се силен гръмотевичен тътен и плющене на проливен дъжд по улицата под прозореца й. Чува и как Тони се върти в леглото си, а пружините изстрадало проскърцват. Ясно е, че той спи ужасно леко. Толкова много нощи е слушала звуците, идващи от неговата стая — тръшването на тялото му върху матрака, преметната през чаршафите ръка, мекото тупване с юмрук по пухените възглавници, честите въздишки.

Става от своето легло и намята един халат. Пределно ясно й е, че той я желае. И сега, след като Януш си е заминал и тя е изгубила всякаква надежда, няма реална причина те двамата да лежат будни и да се опитват, както казва Тони, да се държат като почтени човешки същества.

Обува чифт пантофи, които са й твърде малки. Тони ги е измъкнал от един кашон за нея преди няколко дни — черна китайска коприна с избродирани червени, розови и бледо оранжеви рози, обшити със зелен шев като листа, които може би са бръшлян.

Тя прекосява стаята с тихи стъпки, отваря вратата, минава през малката площадка и влиза в стаята на Тони. В нея цари пълна тишина, като се изключи дъждът отвън. Дали той сдържа дъха си? Не може да чуе нищо. Отеква гръм и за миг стаята се озарява от светкавица. Тя пристъпва към леглото. Различила е Тони за кратко, докато трае мълнията — главата му е на възглавницата, лежи по гръб със скръстени на гърдите ръце. Застава над него и вдишва чувствения аромат, който той излъчва.

— Буден ли си?

— Най-после — казва той.

— Тони?

— Най-после.

Той сякаш става още по-голям, когато става от леглото, и тя си го представя като мечка — огромната му сянка я обгръща в мрака. Поема рязко дъх и усеща ръцете му да се увиват около нея, устните му са на врата й и я целуват влажно, докато разсъблича дрехите й. После я вдига на ръце и я полага на леглото чисто гола, с изключение на пантофите, които, колкото и да се опитва, не може да свали.

Всичко свършва бързо, но докато тежкото тяло на Тони я притиска отгоре така, че тя наистина има усещането, че той е мъж мечка, а тя дълго чакана плячка, Силвана се притеснява за пантофите. Щом се появява подходящ момент и краката й за кратко се срещат, тя бута единия пантоф с другия и се опитва да освободи притиснатите си пръсти. Опитва се да закачи петите си за мускулите на прасците му и в един благоприятен момент хваща стъпалото си с ръка и се мъчи да измъкне пантофа. Той остава в ръката й и освобождава пръстите й тъкмо когато Тони пъшка върху нея, опитвайки се да отложи края.

После се отпуска до нея на дюшека, задъхан тежко. Много бързо тя изува и втория упорит чехъл и го мята през стаята, самата тя дишаща учестено.

— Добре ли си? — пита той, а ръката му търси да улови нейната. Стисва я силно. Тя се чувства така, сякаш е преживяла леко земетресение. Дъждът отвън се засилва и отново проблясва светкавица.

— Да, добре съм.

Лежат, заслушани в дъжда и вятъра, и той я пита за Полша. За това какво е оставила там.

— Разкажи ми за семейството си. Какви бяха родителите ти?

— Не помня — отговаря сурово тя. — Нищичко не си спомням.

Той се обръща и застава с лице към нея.

— Не искам да знам. Мисля, че ми харесва да си останеш загадка за мен. Във всеки случай, имам да ти казвам нещо важно.

„Януш?“, мисли си тя. Дали са новини за него?

— Един човек ми предложи да купи магазина за животни.

— Да купи магазина ли?

— Склонен е да ми плати доста добре. Цените на имотите наоколо се покачват. Човек трябва да прави каквото може, за да припечели тези дни. Тъстът ми смята, че е време Питър да отиде в пансион. Иска той да учи в неговото училище. То се намира на километри от Уилтшър. Тъстът ми ще го плати. Но не опира само до таксите, нали така? Трябва да имаш всичко необходимо, подходяща кола, подходящи дрехи. Правилен акцент. За това става дума. Това му предоставят те. Питър изобщо не се нуждае от мен.