Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Вдига яката на палтото по-плътно до брадичката си и пръстите й потъват в меката синя вълна. Подплатено е със сатен и е страшно приятно за носене. Има млечно-кафяв декоративен копринен шев и големи кончета, с които Аурек обича да си играе. Носи чифт перлени обици, които според Тони много подхождат на палтото. Под него е с блуза от китайски креп със ситно плисе и наниз от копченца по врата. Полата й от туид е с висока талия, малко е старомодна, но платът е най-добро качество. Ботушите й блестят като кестени. От италианска кожа са, беше казал Тони, когато ги измъкна от гардероба в спалнята си и й предложи да ги пробва. Тогава тя го попита за Луси. Не можа да се сдържи.

— Тони, трябва да знам. Можеш да ми кажеш. На Луси ли бяха тези ботуши?

Беше й отговорил сухо.

— Не — взе ръцете й в своите. — Разбира се, че не. Раздадох дрехите на Луси още преди години. Тези са си твои. Само твои.

Тя извива глезен, за да види как кожата проблясва на слънцето. Никога не е имала толкова хубави ботуши.

Тони се връща прегладнял. Води ги на ресторант, където едно момиче им сервира варени картофи и риба със зелен сос от магданоз, който разлива на покривката, докато слага чиниите на масата.

— Аурек, ама как си почернял, приятелче — казва Тони. — Можеш да минеш за италианче. Не смяташ ли така, Силвана?

Не, мисли си тя. Изглежда като поляк.

— Абсолютно — отговаря и забърсва соса от ръба на чинията със салфетката си.

Тони довършва чашата с вино и си поръчва още една. Силвана отпива от своето и им се усмихва.

— Наздраве. Наздровье! — казва тя и вдига чашата си за наздравица.

Ето ни всички тук, мисли си. Чувства безкрайна топлота към Тони, която я увлича. Увличат я усещането на перлите на шията й, копринените чорапи, които й дава, и храната, която им предоставя. Може би се дължи на виното, което не е свикнала да пие, но тя поглежда към Тони и към загорялото лице на сина си и вярва, че биха могли да бъдат семейство.

След дългия късен обяд те се разхождат из градината „Меси“. Тони учи Аурек как да играе миниголф, а Силвана ги гледа. В шест вечерта, когато прибират наредените по брега шезлонги и хората се разотиват по домовете си, Тони отива на бар, а Аурек и Силвана се разхождат по крайбрежния булевард. Двете чаши вино, които е изпила по-рано, още я държат приятно замаяна. Гирлянди от цветни лампички висят над павилиони, в които продават морски дарове, сладкиши и поздравителни картички. Във въздуха се носи неприятна остра миризма. Силвана купува на Аурек една играчка, която се върти на вятъра, и малко шоколад. Момчето й дава парченце в устата. Тя го стисва със зъби и вкусва млечната сладост. Разсмива се и отмята глава назад. И в момента, в който го прави, вижда как една жена гледа към нея през улицата. Гледката мигновено я отрезвява.

— Я се виж — казва Дорис, след като се приближава към нея. — Твоята филия явно е паднала с намазаната страна нагоре.

Силвана не възнамерява да се остави да бъде сплашвана. Може да си тръгне. И в действителност би искала да го стори. Иска да се врътне на пети, а може би дори да заметне елегантното си синьо палто, щом го направи. Ако вирне брадичка, също би било удовлетворително. Но Дорис може да й каже как е Януш.

— Значи ти си живееш тук във Висшето общество на брега на морето, докато твоят мъж се смахва и разкопава розите си?

Силвана отмята косата от лицето си.

— Виждала ли си го?

Дорис не бърза да й отговори. Навежда се по-близо до нея, като актриса, която се кани да изрече най-важната си реплика, и затова кара публиката да чака. Но Силвана е дисциплиниран зрител. Изтърпява мълчанието на жената и изчаква да чуе някакви новини за Януш. От дрехите на Дорис се разнася миризма на готвено.

— Съпругът ти развали любимата си градина, преди да замине — най-накрая казва Дорис.

— Да замине ли?

— Ти не знаеше ли? Мъжът ти напусна Британия Роуд. Замина си. — Тя отстъпва назад, все едно се кани да се поклони, щом вече си е казала репликите. — Сега трябва да се оправяш сама, госпожичке. Постели си леглото и вече преспокойно можеш да си легнеш в него.

После се отдалечава наперено, с победоносно вдигната глава.

Аурек дърпа Силвана за ръкава. Изял си е шоколада.

— Ще ти купя още — казва му тя и гледа как Дорис се изгубва в навалицата. — Ако искаш, можем да поостанем още малко навън.

Сядат пред една синя барака на плажа и гледат как в небето се кълбят облаци, докато пламналата в червено слънчева светлина се спуска над морската шир. Небето става тюркоазено и Аурек казва, че такъв е и цветът на яйцето на коса.