Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Всички са за теб.

Силвана не вярва на очите си.

— Откъде се появиха? Та тук е събран цял магазин за дрехи.

— Признавам, че не всички са нови, но ще се съгласиш, че почти не са носени. Събирах ги за теб. Някои от тях са принадлежали на графиня. Много красива при това.

— Откъде знаеше кой размер нося?

Той слага палтото на леглото и свива рамене.

— Предположих. Но съм уцелил, нали? Пробвай нещо и ще разберем.

Силвана го гледа как преравя закачалките и търси нещо. Нима винаги е знаел, че накрая тя ще бъде с него в тази къща? Дали го е планирал през цялото време? Тя отхвърли тази мисъл. Така или иначе няма смисъл да умува. Сега е тук.

— Ето тази — казва той и сваля една сребриста вечерна рокля с ламе от дървената й закачалка. — Тази ми е любимата.

Ръката му трепери, докато й я подава, а очите му са изпълнени с очакване.

— Облечи я — казва с треперещ глас. — Искам да я вземеш.

Хрумва й една мисъл. Луси.

— Тези дрехи. Нали не са… — замлъква. Не би могла да му зададе този въпрос. Очите й не се откъсват от него. — Наистина ли купи всичко това за мен?

— Да. Разбира се. За кого другиго бих могъл да го купя?

Той се обръща с гръб, докато тя се съблича и нахлузва сребристата рокля през главата си.

За един ужасяващ миг си е помислила, че може би я облича в дрехите на мъртвата си съпруга. Но той не би го направил, разбира се. Май наистина е прекалено мрачна напоследък. Роклята се плъзва по хълбоците й. Ляга й, тежка като сребърни монети или като рибешки люспи, полепнали по бедрата й. Силвана не смее да се погледне в огледалото на гардероба.

— Готова ли си вече? Мога ли да погледна?

— Да.

Тони се усмихва и разперва ръце.

— Белла! Само се погледни. Прекрасна си.

Жената, която я гледа обратно от огледалото, носи роклята уверено. Поставя ръка на бедрото си, завърта се така, че извивките на тялото да се отличат, изпъчва гърди, обръща се да огледа гърба си и заоблената крива на дупето. Жената в огледалото е красива. Красива като филмова звезда.

Силвана се вглежда в очите на Тони. Влажни са от вълнение.

— Тони? Добре ли си?

— Изморен съм — отговаря той. — Очите ми сълзят, когато се уморя.

Преравя наново дрехите и й предлага да пробва една дневна ленена рокля на цветя.

— Добре — казва тя, макар че предпочита бледозелената копринена рокля, която е окачена точно пред нея. Той погалва ръката й, пръстите му се плъзват по рамото й и потъват във вдлъбнатинката на ключицата й.

— Знаеш, че те обичам, нали? — прошепва той.

Силвана кимва. Взема ежедневната рокля и я налага върху себе си.

— Прелестно — казва той и я целува по бузата толкова нежно и любящо, че тя се усеща как притваря очи, накланя се към него и надига устните си към неговите.

Силвана започна да разбира как действаше гората. Беше като компас. Паяжините сочеха на юг. Върховете на боровете се извиваха на изток. Катериците си избираха хралупи, които сочат на запад. Отворите на гнездата на кълвачите сочеха на север. Гората представляваше карта, ако човек се научи как да я разчита. А тя и момчето бяха част от всичко това.

Рано една сутрин, вече се бяха облекли и обикаляха да намерят ново място за лагеруване, когато случайно излязоха от гората на някакъв път. Аурек подуши въздуха и се върна назад. Пътят беше дълъг и прав, изчезваше в хоризонта като обърната буква „V“. В другата посока изчезваше в падина, пред която се извисяваха дървета.

Силвана си позволи да усети твърдата повърхност на пътя под краката си. Закопча палтото си и започна да подритва камъните, а Аурек се присъедини към нея — взимаше чакъл в шепата си и го хвърляше във въздуха. Тогава тя чу приглушен тътен. Звукът се усилваше. Застанала с Аурек на средата на пътя, с гръб към слънцето, тя зачака източникът на шума да се появи.

От падината се зададе колона от зелени военни автомобили и танкове. На първата кола се развяваше знаме. Силвана го разпозна. Беше английско.

— Аурек, гледай — подкани го тя, докато се опитваше да нагласи забрадката си и да накара момчето да застане изправено до нея. — Виж.

Януш хвана влака за Стърлинг и се срещна с Руби в една кръчма в селото. Изглеждаше изтощена и бледа, но беше в добро настроение.

— Ей, радвам се да те видя. — Тя стисна ръката му. — Как е в Англия? Няма как да е по-зле от тук при нас.

— Не знам — отговори Януш. — Толкова отдавна вали, та ми се струва, че ще трябва да градим Ноев ковчег. Какво да ти взема за пиене?