Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Бира с лимонада за мен, благодаря.

Януш сложи напитките им на масата и се загледа как тя вдига чашата. Може да й го съобщи и в този момент. Какъв смисъл имаше да отлага?

Руби отпи от бирата си и внимателно остави чашата.

— Дошъл си да ми кажеш нещо, нали? Всичко наред ли е? Бруно ли те изпрати?

Януш пое дълбоко дъх и заговори. Беше по-лесно, отколкото бе смятал. Руби не го прекъсваше. Кимаше с глава и слушаше. По лицето й се стичаха сълзи, които оставяха две розови бразди чиста кожа под грима й.

— Тук ли мислиш да останеш?

— Не — каза Януш. — Довечера се връщам.

Той се наведе през масата и я целуна по бузата.

— Недей — спря го тя и се дръпна. — Недей. Добре съм. Ами ти, Ян? Какво смяташ да правиш сега?

Той погледна измореното лице на Руби, без да каже нищо.

— Бил си женен, нали? Бруно ми каза, че имаш малък син.

— Казал ти е?

— Той те обичаше страшно много. Защо не се опиташ да ги намериш? Да събереш отново семейството си.

— Не знам. Не знам дали бих могъл.

— Слушай. Животът е една огромна загадка и аз нямам представа защо нещата се случват по определен начин. Светът е пълна каша, не мислиш ли? Но както виждам нещата, аз седя тук и плача, защото си нямам никого, а ти седиш, с жена и дете някъде там, но изглеждаш по-нещастен и от мен. Ти си по-голям щастливец от мен. Имаш си семейство. Наистина си късметлия.

Мислеше си за думите й във влака. Беше права. Той имаше семейство. Естествено, че трябва да го открие.

Един висок офицер от авиацията помогна на Януш да попълни бланките за изчезнали хора.

— Ще ни е необходима цялата информация, която може да ни предоставите. Последен известен адрес, моминско име. Подробности за местоработата. Напишете абсолютно всичко. Може да отнеме известно време, но ако има начин, ще ви помогнем да се свържете със семейството си.

Той предложи на Януш цигара и сам запали една.

— Желая ви успех, господин Новак.

Януш се радваше да срещне някого, който може да произнесе името му правилно. Харесваше му ясният и изтънчен изговор на мъжа. Самият той се гордееше с безпогрешния си акцент. Няколко мъже от базата обичаха да се шегуват, че неговият английски е по-добър дори и от техния.

Офицерът стана, отвори един шкаф и извади оттам бутилка с две изящни стъклени чаши.

— Изпий едно шери с мен. Нямаш нищо против, нали? Знам, че вие, войниците, предпочитате бира, или в твоя случай вероятно чаша водка. Но аз пия само шери. Виж, може и да намерим жена ти и сина ти в някой от нашите лагери. Или в някой от американските. Само това можем да направим. Но ако е там, ще я открием. Британците ще се погрижат за нея. Ще направим всичко по силите си, обещавам ти.

Любезното отношение на този човек успокои Януш. Викаше му „старче“, „приятелю“, „друже“. Каза му, че ще се заеме лично и ще придвижи бумагите напред.

После стисна здраво ръката на Януш.

— Успех — пожела му, докато вече си наливаше втора чаша шери. — Да се надяваме, че ще ви съберем отново заедно.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря, сър.

Свободното си време след работа и през почивните дни Януш прекарва, като прекопава градината дотогава, докато не се увери, че не е останало нищо, нито едно месесто разклонено коренче или дори стръкче трева. Даже огряна от слънцето, градината изглежда гола като нива през зимата. Единственото зелено нещо в нея е дъбът. Януш стои под въжената стълба на къщичката на дървото и поглежда нагоре. Няма да му отнеме много време да я разглоби цялата.

Взема от навеса чука и триона си. После пак ги връща. Не може да го направи. Не може да се накара да посегне на къщичката.

За пръв път, откакто Силвана си е отишла, чувства умора. Изтощение. След като вече градината е разчистена, може да си почине. Цялото тяло го боли, главата му бучи. Трябва да се наспи. Залита към къщата, ляга на леглото на момчето и спи дълбоко през целия следобед и цялата нощ. Буди се рано на следващата сутрин с ясната представа какво трябва да направи сега.

В понеделник е национален празник и той има свободен ден. Обува си гумени ботуши на стълбите отпред, излиза навън в дъждовната утрин и забързва надолу по смълчаните улици.

Кондукторът на автобуса го изглежда подозрително, когато се качва.

— Ще трябва да оставите това в багажното отделение, господине — казва той и посочва лопатата, която Януш носи.

Автобусът спира до една хартиена фабрика и той е единственият пътник, който се кани да слиза. Наясно е, че кондукторът го гледа съмнително. Премята лопатата на рамо, помахва на мъжа и се отдалечава.