Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— И аз така си мислех. В началото. Сега просто не искам да го виждам. Аз не оправям нещата с бой.

— Познавам Тони от години. Никога не съм си и помислял, че може да спретне такъв номер.

— Подай ми лопатата, ако обичаш.

— Двамата с момчето са във Феликстоу, знаеш ли? Дорис ги е видяла.

Януш усеща как кръвта нахлува в лицето му. Спира онова, с което се е захванал.

— Видяла ги е?

— Явно да.

— И какво?

— Каза, че били добре. — Гилбърт потупва Януш по рамото. — Не знам какво е станало, но Дорис беше доста гневна. Знаеш я каква става, като яхне метлата. Каза ми, че щели да се изнасят.

— Къде ще ходят? — Януш не може да скрие паниката в гласа си.

Гилбърт се колебае.

— Виж какво, Дорис е склонна да преувеличава.

— Къде отиват?

— Ами там е работата. Дорис не казва. Твърдоглава е като магаре, знаеш ли? Прие цялата история много тежко. Казва, че Силвана е предала доверието й. Но ти защо не идеш да видиш момчето, докато още можеш? Мога да ти намеря адреса.

Януш си мисли за картичките, които е получил. Минавал е с колата покрай къщата, но така й не посмя да спре. Мисълта да види Силвана с Тони не му дава мира. Не е убеден, че ще успее да се справи с това.

— Вече го имам — казва твърдо. — Но не искам да ги виждам. Не и ако Силвана е щастлива с Тони. Нека се радва на това, което има. Защо изобщо трябва да го обсъждаме?

— Е добре, разбирам те — въздъхва Гилбърт. — Няма да настоявам. Я кажи, законно ли е да взимаш дърветата така? Сигурно са нечия собственост?

— Това са просто фиданки. Диви са. Никой не ги иска. Насочи фенера насам.

— Тогава я ми обясни, защо трябва да го правим по тъмно, ако не е незаконно да ги взимаме?

Обратно на Британия Роуд Януш разтоварва дърветата, полага ги на земята в градината, почиства колата и най-после влиза в къщата си и заключва вратата.

В банята той сваля дрехите си и се измива, бавно, с наведена глава, като човек, който го е наваляло изневиделица, загледан в краката си. Щом затвори очи, може да се закълне, че чува Силвана да се качва по стълбите, а Аурек да си играе в коридора. Къщата е обитавана от звуците на съпругата му и детето. А ако онова, което твърди Дорис, е истина — че се изнасят, значи няма надежда. Взима една хавлиена кърпа и се подсушава.

Нека си вървят, мисли си той, докато се облича. Вината не е негова. Може и да ги е прогонил, но тя е тази, която разруши всичко. Той няма за какво да се осъжда. За нищичко. Ако реши да си тръгне, той няма какво да стори, за да я спре.

Влиза в стаята на момчето и подрежда книгите на лавицата. Приглажда завивките на леглото и изправя снимката на стената. После сяда на леглото, отпуска глава в ръцете си и се разридава.

Корабът акостира в Англия рано сутрин, по време на прилива, прокарвайки си път през мрак и мъгла. Силвана бе пристигнала в страна на облаци. Всичко наоколо беше обвито във воал от гъст смог, който сливаше пейзажа в едно и размазваше очертанията на сградите. Тя се съсредоточи в краката си и гърбовете на хората пред нея, докато бавно се придвижваше по подвижното мостче сред плътната, влачеща се тълпа.

След толкова време, прекарано в морето, да стъпи на твърда земя за нея бе като шок. Щом множеството слезе от кораба и Силвана и Аурек докоснаха земята, започнаха да се олюляват и залитат като хора, които са слезли от въртележка и не могат да ходят по права линия. Носеха се по лъкатушещи опашки и подаваха документите за самоличност. Дадоха на Аурек чифт червени кожени кънки със завързани една за друга връзки. Един мъж ги преметна през рамото му и Аурек се огъна под тежестта им.

Силвана погледна в кашоните с играчки пред нея.

Мъжът се усмихна.

— Харесват ли му? — посочи кънките.

Аурек се мъчеше да ги свали от раменете си.

Той побутна един кашон към тях.

— Изберете си.

В кашона имаше плюшени мечета, пъзели, колички и кукли. Най-отгоре лежеше една малка дървена дрънкалка. Обикновена лакирана играчка. Силвана я грабна. Мъжът се разсмя.

— Това ли искате? Не е ли малко голям за бебешки дрънкалки?

Силвана поклати глава. Махна кънките от раменете на момчето и му подаде играчката. Сети се за баща си и за онази дрънкалка, която беше издялкал за нея, за начина, по който тя си я пазеше. Какво ли беше станало с нея? Дали я беше оставила във Варшава? Не можеше да си спомни, а и не искаше. Погледна Аурек и се усмихна.

— Твоя е. Разбираш ли? Това е магическа дрънкалка. Ще те пази и ще ти донесе късмет.

Тя сключи пръстчетата му около нея и ги задържа така за миг. Когато го пусна, забеляза белия отпечатък на собствените си пръсти върху ръката на детето. То притисна дрънкалката към гърдите си, кимна и я погледна с големите си, тъмни, изпълнени с доверие очи.