Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Ами ако отиде във Феликстоу и я помоли да се прибере с него, какво ще прави, ако тя откаже? Стоварва чашата си на масата и разлива повечето от течността. Много ясно, че не може да отиде. Дорис е казала, че изглежда добре. Какво означаваше това? Дали означава, че е влюбена в Тони?

В мислите си вижда Силвана заедно с Тони и Аурек да му се усмихват. Изръмжава шумно, все едно някой го е ударил по главата. О, боже! Защо си причинява това? Какво ли друго му остава? Ако ще се самонаказва, поне да го направи както трябва.

Защо да не си представи как Аурек седи на коляното му? Този образ е болезнен. Или пък как Аурек си прави къщичка на дървото заедно с него и тримата му се присмиват, когато Януш моли Силвана да се върне вкъщи. Не. Не може да отиде и да я помоли да се прибере. Тя е там, където иска да бъде. Януш става и излиза от заведението.

На половината път до Британия Роуд се сеща, че не си е платил кафето, и се налага да се върне обратно чак до града, за да оправи сметката.

Силвана чисти печката, когато някой позвънява на вратата. Ослушва се за момент, но звънецът се чува отново. Дали да го остави да си звъни? Никой не идва по това време на деня. Чува как някой чука по вратата и тогава сваля престилката си, оправя косата си и излиза в коридора. Който и да е, явно няма намерение да си тръгне. Тя открехва вратата.

— Я! — ахва и отваря вратата по-широко.

Бабата на Питър влиза вътре, без да чака покана. Сваля ръкавиците си и оглежда коридора, излъскания под и вазата с цветя на масата.

— Значи Тони най-после е изчистил това място.

Силвана забелязва, че Аурек стои в дъното на коридора и ги наблюдава, и му прави знак да се приближи и да застане до нея. Тя се изчервява, но протяга ръка.

— Аз съм госпожа Новак — представя се. — Аз съм домашната помощница. А това тук… това е синът ми. Аурек.

— Знам коя си — казва бабата на Питър, пренебрегвайки протегнатата ръка на Силвана. — Мисля, че ти също знаеш коя съм аз. Виждала съм те да водиш сина си на училище. Можеш да ме наричаш Мойра. Аз съм тъщата на Тони. А това трябва да е приятелят на Питър, нали така? Здравей, момче.

Тя започва да тършува из чантата си и вади малък хартиен плик.

— Питър ми е казвал, че обичаш сладките неща. Ела насам, младежо. Нося ти пликче с бонбони.

След като Аурек отказва да се приближи, Мойра просто протяга плика напред. Силвана е убедена, че ще го пусне долу, затова посяга и го грабва бързо като топка, която ненадейно са хвърлили към нея. Оставя хартиената торбичка на масичката в коридора и вижда как възрастната жена се възползва от този момент да я огледа. В очите й има неприкрито любопитство и, за нейна изненада, някакво притеснение. Силвана няма представа защо тази жена е дошла. Дали не трябва дай каже, че Тони е в Ипсуич?

— Питър казва, че двамата са приятели.

— Така е.

Мойра пъхва ръкавиците в дамската си чанта.

— Срамежлив е, а? И моят Питър е много чувствително дете. Божичко, днес е ужасен ден. Много е горещо. Дали би могла да ми направиш чаша чай? Умирам от жажда.

Силвана й го сервира в гостната. Мойра е притворила завесите наполовина, така че в стаята влиза само един лъч светлина. Тя стои в сянката, изправена и неподвижна като част от лакираните мебели, и гласът й се извисява от диплите на пердетата.

— Я кажи, играеш ли на карти?

— Не съм играла от много време.

— Това никога не се забравя. Сипи чая и седни да изиграеш една игра с мен.

Мойра е опитен играч. Изиграват една игра руми, после и вист (тя научава Силвана на правилата на клуба в Портланд), а Силвана я учи как да играе на мизерка и тисяч — двете игри, на които е играла в Полша.

Така минават няколко часа и слънцето се обръща, така че Силвана е принудена да отвори завесите, за да пусне следобедната светлина да огрее стаята. Мойра тъкмо е спечелила поредната игра и сияе от успеха си.

— Тони ми е като син — допълва тя ни в клин, ни в ръкав. — Не съм свикнала той да е толкова ангажиран със собствения си живот. Обикновено прекарва повече време с нас. Знаеш ли, че ние отгледахме сина му? Питър е единственият ни внук. Дъщеря ми почина, когато той беше още бебе.

Значи затова е дошла тук старата дама. Да говори за семейството си.

— Тони ми е казвал колко обичате Питър — казва Силвана внимателно.

— Нима? А каза ли ти, че подарихме тази къща на дъщеря ни като сватбен подарък? Сега се води на името на Питър, това знаеше ли го? Тони не притежава и една стотинка от нея.