Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Какво казахте?

— Блузата и полата. Луси никога не ги е носила заедно.

— Мисля, че грешите — казва Силвана студено. Беше й дошло до гуша от Мойра и нейното високомерие. — Тези дрехи са мои. Тони ги купи за мен.

— Наистина, знаех си, че трябва да дойда. Това отиде прекалено далеч. Ти носиш дрехите на дъщеря ми. Но ти го знаеш твърде добре. Трябва ли да се правиш на толкова глупава? Той даде ли ти палтото от норка? Надявам се да не е. Беше й подарък от нас.

— От норка? С кафяв копринен кант?

Силвана усеща как краката й се подгъват.

Мойра е стигнала средата на пътя. Една кола бавно преминава между тях и всичко, което Силвана вижда от нея, е нейната черна шапка с едно-единствено фазаново перо.

Силвана се качва обратно на тротоара. Опитва се да се успокои. Докосва шията си, напипва ситните перлени копчета на блузата и бързо отдръпва ръка — все едно се е опарила.

Обратно в кухнята тя измива чаените чаши и търка ръце в сапунената вода. Аурек идва, стиснал в шепа големи бели пера.

— Къде беше?

— На плажа.

— Не отпрашвай така сам. Разтревожих се за теб.

Той я дърпа за полата, докато не спре да върши това, с което се е захванала. Силвана избърсва ръце в престилката си и се обръща.

— Какво искаш? Нещо за ядене ли?

— Вкъщи — казва той и й подава перата.

— Какво за вкъщи?

Аурек вдига поглед към нея. Лицето му е потъмняло от лунички.

— Кога ще може да си идем вкъщи?

— Аз и ти. Ние сме си вкъщи. Ние оцеляваме, не помниш ли? — Силвана прибира перата в джоба на престилката. — Благодаря ти. И преди ми носеше пера. Докато живеехме в гората. Спомняш ли си?

Аурек свива малките си рамене и тя се чуди дали той не се съмнява в нея. Възможно ли е да знае, че тя не му е майка?

— Обичам те — казва и най-после чувства, че е откровена. Сърцето й не лъже. И какво изобщо си е помислила? Разбира се, че му е майка.

Тази вечер Силвана седи с него в дневната и гледа морето, щастлива от спокойствието в къщата. Когато Аурек заспива в скута й, тя го пренася горе и го завива в леглото. После отива в спалнята си и търси с ръка изрезките от вестници под възглавницата. Време е да пусне децата да си вървят.

Отваря прозореца и неизменният морски бриз ги понася. Всяко едно листче хартия отлита, щом вятърът го грабне от пръстите й. Не знае какво ще правят двамата с Аурек, но повече не могат да останат във Феликстоу.

Тя се преоблича в роклята, с която е пристигнала, онази, която Януш й е купил. Единственото, което има, което не е принадлежало на някой друг. Седнала на леглото, тя премисля всичко. Вече й е ясно.

Ще устрои живота си сама със сина си.

В задълженията на Януш като бригадир е и това да провери дали редиците са опразнени от всички мъже, преди да може да си тръгне от нощната смяна. Често той остава много по-дълго, отколкото е необходимо, и се наслаждава на кратките мигове, преди да застъпи следващата смяна и фабриката отново да заработи. Обича да гледа машините утихнали и въздуха прозрачен. Въпреки краткото отсъствие на работниците въздухът между еркерите е душен, като дъха на спящ човек в яката му, но това го кара да се чувства част от нещо. За него това усещане е нещо изключително — да бъде свързан с такава работна сила.

Преди да си тръгне, си говори с нощния пазач — води любезен разговор за времето и за футбол, преди неохотно да излезе в студената утрин, докато червената светлина на зората прорязва небето.

Убеждава се, че се прибира пеша, вместо да вземе колата, защото тези летни утрини са твърде красиви, за да бъдат пропуснати. Истината е, че това му отнема поне четирийсет минути да си стигне вкъщи. Четирийсет минути, преди да трябва отново да се изправи пред пустотата на дома си.

Щом отваря входната врата, Януш вижда, че пощальонът вече е минавал. На червените плочки в коридора има писмо и пощенска картичка. Навежда се и ги взима. Писмото е сметката за тока. Нищо интересно. Поглежда картичката. Чернобяла снимка с надпис „Изглед от градините Уолсли“.

Обръща я наобратно и едва не я изпуска от изненада. Почеркът е безобразен. Направо е чудо, че е пристигнала на адреса. Едва се чете. Двойките от номера приличат повече на завъртулки, отколкото на цифри. Ченгелът на „Б“-то от Британия минава през всички останали букви, което прави половината от тях нечетливи.

Няма съобщение, а само един подобен на паяжина подпис. Аурек Новак. Името на момчето. Завива му се свят, като го вижда изписано там. Името на неговото дете. Пощенското клеймо е от Феликстоу. Изпратено е преди три дни. Януш стиска картичката здраво в ръката си. След нощната смяна е уморен и тялото му умира за сън, но умът му препуска. Отива в кухнята, прави си чай и сяда на масата. Изпива чая и отново поглежда картичката, препрочита я безброй пъти и недоумява.