Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Трудно му е да й разкаже своите истории от онези години. Опитва се да й обясни, но не иска да си спомня за войната. Спомените му са заключени надълбоко и той не може да си наложи да ги извади наяве. Не може да говори за Елен. Силвана не го притиска да й разказва подробности. Сменя темата. Той й е благодарен за това.

— Може би е без значение — казва тя, когато той се запъва и губи мисълта си. — Миналото… може би му придаваме твърде голямо значение. Онова, от което имаме нужда, е точно тук.

Но Януш знае, че тя е просто любезна. Разбира се, че миналото има значение. Поглежда я и вижда държавата, която е оставил, да се взира в него обратно. От лицето й струи знанието за собствената му младост и той я обича заради това. Чувства се по същия начин, както когато поправя някоя машина, когато всички онези детайлно проектирани части, които така лесно могат да бъдат объркани, се напаснат, когато са топли и смазани и се задвижат с идеална точност.

Силвана обгръща тялото си с ръце.

— Той си нямаше майка. Знам, че нямаше. Косата му беше цялата в мръсотия, а тялото му беше разранено. Трябваше да се погрижа за него. Той си нямаше никого. А моето бебе, нашето бебе беше…

— Спри — прекъсва я Януш. Сваля прозореца и вдишва дълбоко от нахлулия вътре морски въздух. — Не говори за това. Разкажи ми как е расъл.

Тя му разказва за техния горски син и как е израснал сред дърветата. Разказва му за любимите му игри и как се е научил да се катери и да ловува.

Говорят си така кротичко, докато двете момчета не се превръщат в едно в съзнанието на Януш. Това е най-добрият начин. Знае, че момчето, което обича, не е наистина онова, което бе глътнало копчето, но той ще му дари тези спомени. Те ще станат притежание на Аурек. Вече няма да има тайни. Той е техният син. И това ще бъде неговата история.

Прегръщането в кола е неудобно. Януш се навежда към Силвана, но воланът му пречи, а скоростният лост стърчи между тях. Тя също се навежда напред, примъквайки се на края на седалката, и той успява да я целуне недодялано, като носовете им се сблъскват.

Той я иска. Иска звука на диханието й в нощта. Начина, по който си тананика, когато мисли, че е сама. Иска всички тези неща. У него се надига желание. Сърцето му тупти като на младеж, изпълнен с копнеж. В същото време се чувства стар. Достатъчно стар, та да знае, че болката, която е преживял, няма да се изпари просто така. Мисълта за Тони предизвиква у него желание да я отблъсне, да я осъди наново. Вместо това я придърпва по-близо към себе си.

— Върни се при мен — прошепва. — Моля те, върни се.

— Къщата е точно на крайбрежната улица. Обърни и…

— Знам — казва той и пали двигателя.

Аурек е седнал на ръба на прозореца, когато вижда една кола да се задава по пътя. Гледа как спира пред къщата. Вижда как от нея слиза майка му, а после и баща му. Дошъл е! Двамата застават до колата и поглеждат нагоре към него. Аурек им помахва, първо бавно, а после по-бързо. Изправя се, увисва на рамката на прозореца, но губи равновесие за миг и залитва напред. Налага се да се хване за перваза, за да не политне надолу. И Януш, и Силвана вдигат ръце нагоре да го предупредят.

— Не! Не! — крещят.

Пътуването с колата е дълго и протяжно и Аурек се примъква на кожената седалка отзад ту към единия, ту към другия прозорец. Полята отстъпват пред частни парцели и почернели железопътни линии. Аурек зяпа ръждата и метала на заводите за светилен газ, оставя погледа си да се рее над оплетени телени мрежи, обрасли с храсталаци жълтеникави терени и редици с къщи.

Върху него пада сянка на магнолии и до прозореца за момент се опира жив плет от тис, който скрива слънцето. Аурек сграбчва седалката, за да не изпусне гледката. Минават покрай военното гробище и Аурек зърва спретнатите искрящо бели редици от кръстове иззад тъмните тисови дървета. Преди си играеше там понякога, ловеше гущери и слепоци, пъхаше ги в буркани с малко трева, розов кварц и парченца натрошен гранит. Няма търпение да отиде пак там, да стои неподвижно и да чака гущерите да излязат да се пекат на слънце на гробовете.

Карат нататък по един гърбав мост, минават покрай прясно боядисаната стена на къщата на ъгъла, рекламираща млекарницата „Коулман“ с бледосиня боя и бутилка мляко, сгушена в буквата „О“ на „Коулман“. Очите на Аурек са отворени широко, поглъщат всичко. Той е като моряк, който влиза в пристанището и гледа скалите на родната си земя, очите му попиват града, необятното небе, малките облачета, мъглявата мръсота на накацалите по покривите гълъби.