Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На входната врата се спира и вдишва морския въздух, после излиза навън и поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Там седи Аурек и гледа чайките. Помахва й и тя му маха в отговор.

— Няма да се бавя. Не отивай никъде. Искам да си тук, като се прибера.

Тръгва по безлюдния плаж. Започва да тича, под краката й се разхвърчават ситни песъчинки. Забрадката се вее покрай лицето й и тя тича, докато не остава без дъх и се налага да спре, поставя ръце на коленете си и изчаква сърцето й да се успокои, а дишането й да се нормализира. Накрая се изправя, поема дълбоко дъх, изкачва бетонните стъпала до павираната улица над плажа и тръгва обратно към къщата.

Януш кара бавно. На два пъти вече е спирал, несигурен в това какво си мисли, че прави. Ами ако тя не иска да го види? И двата пъти беше слизал от колата, беше разглеждал картичката на Аурек и после пак се беше качвал и продължавал по пътя към Феликстоу. Докато влиза в града и подминава гордо изписаното му върху огромна цветна леха име — червени цветя за буквите, оградени от бели маргаритки, — покрай него минава една кола по посока към Ипсуич.

Колата е първата, която среща на пътя от сутринта. Шофьорът намалява, като го подминава. Двамата мъже се споглеждат.

Това е Тони. Изглежда уморен, небръснат, яката на ризата му е разкопчана, вратовръзката е вързана небрежно и Януш едва го разпознава. Иска да го удари, така че намалява. Спират на пътя. Януш изгася двигателя, свива ръце в юмруци и излиза от колата.

Тони сваля прозореца.

— Слизай от колата — казва Януш и вдига юмруци.

Тони поклаща глава.

— Няма смисъл да се бием. Тя те чака.

Мъжът изглежда така безгранично покрусен, че за момент Януш забравя за желанието си да го удари. Но докато се опомни, колата на Тони вече потегля със свистене. Януш гледа как се отдалечава бързо по празния път. Гледа, докато не се скрива от погледа.

Силвана забелязва автомобила, който минава покрай нея само защото се движи изключително бавно. Сигурно е някой, излязъл на разходка с колата рано сутринта. Автомобилът е много чист, направо излъскан — блестящ черен „Роувър“. Шофьорът я гледа вторачено, докато преминава. Тя продължава по пътя, но после поглежда назад, без да знае какво да направи. Колата е отбила малко по-надолу по пътя. Тя прави още няколко крачки и после се обръща. Вече нищо не я свързва със съпруга й, дори и дете. Тя знае това, повтаряла си го е толкова много пъти. Но при вида на Януш, който чака в колата си, сърцето й се разтуптява и тя тръгва към него.

Януш отваря вратата до шофьорското място и гледа как Силвана се настанява до него. Опитва се да запази спокойствие. Силвана докосва таблото и се оглежда.

— Аурек би я харесал — казва. — Много обича колите.

Двамата седят в мълчание, слънцето блести в предното стъкло, а пред тях кацат и отлитат чайки. Окачените на куки редици лампи покрай крайбрежната улица се люлеят напред-назад и подрънкват, подемани безспирно от вятъра. Най-накрая Януш проговаря.

— Срещнах Елен по време на войната. — Закашля се и приглажда мустак с два пръста. — Тя умря. Загина през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Не трябваше да пазя писмата й. Трябваше да ти обясня. Да говоря повече. Задържах всичко в себе си.

Януш поглежда Силвана и вижда, че очите й са пълни със сълзи. Вади от джоба си носна кърпа и й я предлага.

— Виж, става въпрос за момчето. Бих искал да го видя.

— Мислиш ли, че съм лош човек заради онова, което направих?

Януш поклаща глава. Не е сигурен дали тя говори за Тони, или за Аурек.

— Аз престъпник ли съм? — пита тя.

Той я поглежда. Погледът й е суров и втренчен, такъв, какъвто е виждал у някои войници. Онези, които са станали свидетели на твърде много. На устните й дремят още въпроси, докато чака отговора му.

Тя го умолява.

— Ще ми простиш ли някога?

Отговаря й с „Не“, а после с „Да, мисля, че да“, което сякаш е онова, което Силвана иска да чуе.

— Реших, че съм ви изгубил и двамата — казва той.

Силвана докосва бузата му и усеща как ръката й потреперва от допира.

Остават в колата, гледат как вятърът рисува с пясъка по пътя и вае жълти линии насам-натам, а Силвана разказва на Януш своята история от войната. Поднася му я като книга, допълва разни подробности и се пренася из времето, докато не описва всяка една от шестте години, през които са били разделени. Някои части от историята са болезнени, но той я изслушва. Не се отвръща от нея. Тя казва, че не желае да има повече тайни помежду им.