Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Знам, че Мойра е идвала тук — казва Тони, когато се прибира същата вечер. Изглежда подозрителен и неуверен. Силвана възнамерява да се държи хладнокръвно. Иска да звучи разумно. Протяга към него ръката си, в която е стиснала някои от дрехите на Луси. Изражението на лицето му е красноречиво.

— Как можа! — изкрещява тя и хвърля дрехите по него. — Как можа да ме излъжеш?

Той вдига една блуза, сгъва я внимателно и после поглежда Силвана с кафявите си очи.

— Това са само дрехи.

— Не, не са. Това са дрехите на Луси.

— Силвана, не се дръж така. Знаеш, че те обичам, нали?

— Кого? Кого обичаш? Мен или Луси? Ти ме излъга, по дяволите! Кого обичаш? Мен или една мъртва жена?

Тя се разкайва за думите си в момента, в който излизат от устата й. Тони я гледа втрещено и чупи ръце.

— Нека си лягаме — моли той. — Изморен съм. Хайде да продължим разговора утре. А сега да си легнем. Късно е. Моля те, ела в леглото и ме остави да те гушна.

— Не.

— Обичай ме. Ела при мен, моля те.

— Изхвърли дрехите! — настоява тя.

— Да ги изхвърля ли?

— Изгори ги! Отърви се от тях. Разкарай ги от къщата.

— Не мога…

— Налага се.

Силвана седи на леглото и гледа как той отнася купища рокли. Изглежда съкрушен, сякаш изнася трупа на мъртвата си съпруга, увит в катове коприна, памук и жарсе. Изпитва съжаление към него, но не може да се пречупи да му каже да спре. Щом гардеробът е опразнен, Тони очаква следващата заповед, но тя само се обръща на една страна, завива се през глава и се преструва на заспала.

Събужда се рано на следващата сутрин, а роклята й е цялата измачкана. Отваря очи с усещането за твърда непоколебимост. Измъква се от леглото, обува обувките си и взима забрадката от масата. Къщата на Луси. Къщата на Питър. Къщата на Тони. Къщата на кого ли не, само не и нейната.

— Силвана?

Тони е седнал на един стол в ъгъла на стаята и я гледа. Очите му са зачервени, а бузите хлътнали. На пода в краката му се търкаля празна бутилка от уиски.

— Къде отиваш, Силвана?

Лицето му изглежда синкаво от наболата брада. Дрехите му са омачкани като нейните. Очевидно изобщо не е спал.

Тя разтърква лице.

— Излизам да се поразходя. Ами ти? Кога заминаваш за Девън?

— Не е нужно да ходя…

Но той ще отиде там със сина си и родителите на жена си. Ще отиде в Девън. Разбира се, че ще отиде. Без нея. Той го знае. Знае също и това, че между тях вече е свършено. Тя го видя в очите му в момента, в който му каза, че знае за дрехите. Както когато идва краят на някой филм и лампите светват.

Той я гледа умоляващо, очите му се пълнят със сълзи и тя най-после разбира какво означава този поглед. Копнежът на лицето му, желанието, за което винаги е смятала, че е насочено към нея. Това е копнежът на един мъж, който отчаяно иска онова, което не може да има. Тя познава това чувство. Поне то ги свързва — непреодолимото желание да откриеш мъртвия в онзи, който живее.

Иска й се да му каже, че тя не е по-добра от него. Нима не беше взела едно дете, за да се престори, че нейният син е все още жив? Точно това бе направила. За нея филмът също е свършил. Аурек не е мъртвият й син. Той е момче, което има нужда да бъде обичано заради самото него. А Силвана не е Луси.

— Искат да замина утре — казва с усилие той. — Ще сме там две седмици. Ти ще бъдеш тук, като се върна, нали?

— Не знам. Сега отивам да се разходя по брега. Искаш ли да дойдеш?

Тони поклаща глава.

— Трябва да направя една доставка. На онези памучни чаршафи. Най-накрая успях да ги продам. Тази сутрин трябва да ги откарам до един хотел в Ипсуич. Моля те, кажи, че ще си тук, като се върна.

Тя не отговаря. Дистанцията между тях е осезаема. Само за една нощ между тях се е настанила празнотата.

— Ще говорим повече следобед — продължава Тони и тя усеща как той се опитва да възвърне обичайната увереност в гласа си. Вдига ръце във въздуха. — Трябва да ставам и да се заемам за работа. Ще се видим по-късно. Приятна разходка.

Долу кухнята е огряна от слънце, макар да е още рано. Тя дръпва стола си от прозореца, докато пие чаша кафе.

Измива чашата, подсушава я и я окачва на дървената стойка до мивката. Помита пода, а после влиза в килера и подрежда всички буркани, пакети и консервени кутии, така че етикетите им да са обърнати напред. След това прави същото и с тенджерите и тавите в шкафа под мивката, нарежда ги с дръжките навътре, точно както майката на Януш ги е подреждала в нейната кухня. Иска да остави всичко в ред.