Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана обръща картите си. Пак е загубила.

— Да, знам го — излъгва. Няма да позволи старицата да я помисли за глупачка. Чуди се дали Мойра знае за Лондон и че Тони вече е платил капаро за апартамент там. Дали й е споделил тези неща?

— Проблемът на Тони — казва Мойра и също обръща картите си — е, че е прекалено мил. Хората се възползват от него.

Силвана взима тестето, разбърква картите и си раздава още една ужасна ръка. Взира се в нея обезсърчена.

— Разкажи ми за себе си — приканва я жената и слага на масата чифт дами. Усмихва се любезно. — Разбирам, че си омъжена?

Силвана пламва.

— Да, така е.

— Дълго ли ще останеш тук? Тони разяснил ли ти е ясно условията на задълженията ти?

— Условията ли?

— Ами да, нали си домашна помощница?

— Е, да, но аз… — Силвана отчаяно се мъчи да измисли какво да каже. Нещо, с което да прекрати този разговор. Няма да остави тази жена да има последната дума.

— Тони ме помоли да остана за неограничен период от време. Това са неговите условия. — Иска й се да добави, че той иска също така да се преструват на женени, но се спира.

Старата жена слага картите си на масата. Силвана взема още една. Поне веднъж късметът е на нейна страна. Този път няма да изгуби. Не и с такава ръка. Слага картите пред нея и поглежда Мойра.

— Аз победих.

Мойра леко се прокашля, събира тестето, обляга се назад в стола си и започва да го разбърква.

— Да изиграем още една, какво ще кажеш?

Раздава, взима своите карти и ги оглежда.

— Бракът е мъчителен понякога, мила, но човек трябва да му остане верен. Тони казвал ли ти е нещо за лятната почивка?

Силвана се поколебава. Не отговаря нищо, но Мойра май не забелязва. Продължава да говори.

— Имаме роднини в Сидмът. Обикновено Тони ни кара там за две седмици. Питър обожава Уест Кънтри.

Силвана се мъчи да си спомни дали Тони й го е споменавал. И така да е, тя не помни.

— Да, знам всичко за почивката през лятото.

Мойра слага картите си долу и се усмихва на Силвана.

— Нима? Значи знаеш, че тази година Тони няма да може да дойде с нас. Явно е твърде зает.

Силвана изтегля още една карта. Дама. Изучава лицето на Мойра, пронизващия поглед, изписаната уста. Защо ли й трябваше да отваря вратата? Защо ли не се беше скрила и не беше изчакала жената да си тръгне?

— Естествено — продължава Мойра, — бих си помислила, че като продаде магазина, Тони ще има повече свободно време, а не обратното. Не смяташ ли така?

Силвана не отговаря. Изчаква старата дама да предприеме хода си, но тя само прибира картите в тестето и посяга да вземе шапката си от масата.

— Май се поуморих. Трябва да си хвана влака за Ипсуич, а този в шест часа не го понасям. Винаги има твърде много хора.

Като излизат в коридора, Силвана вижда, че пликът с бонбоните още си стои там. Надява се Аурек да не си прави гнезда от последните бели памучни чаршафи, които Тони е складирал в кухнята. Когато се върне, ще му каже, че колкото по-скоро се преместят в Лондон, толкова по-добре. Отваря входната врата и излиза навън, правейки път на Мойра.

Следобедът е грейнал в златисто, а в душния въздух се носи миризма на гниещи водорасли. По брега тичат гологлави момчета и момичета, правят цигански колелета и минават като въжеиграчи по тесните дървени дъски на вълнолома покрай водата, избягвайки останалите от войната укрепления и оплетените кълбета бодлива тел, струпани на ръждясващи камари. Силвана наблюдава тази сцена в продължение на няколко мига.

— Луси винаги е обичала морето — казва Мойра, сякаш сетила се за някой специален ден. После се обръща към Силвана: — Надявам се Тони да успее да дойде с нас в Девън. Ще е жалко това лято да не прекара известно време със сина си. Непростимо дори.

— Не знам — отвръща Силвана. Няма да допусне Мойра да я сплашва, а и този разговор вече я е изморил. — Навярно трябва да говорите с него за това. Аз все пак съм само домашната помощница.

— Да. Права си. Ти си само домашна помощница. Сигурно съм се объркала.

Мойра пристъпва на тротоара и оглежда пътя първо наляво, после надясно.

— Между впрочем блузата, която си облякла с тази копринена пола… Не е особено приятно да виждам друга жена в дрехите на Луси, но трябва да призная, че ти отиват. Ти си горе-долу същия размер като нея.

Тя хвърля още един бърз поглед на пътя и слиза от тротоара.

— Разбирам защо Тони те харесва. Донякъде приличаш на нея.

Силвана усеща как я побиват тръпки. Въпреки жаркото слънце тя трепери. Тръгва след възрастната жена.